— Чакай да видя… довечера е… за бога, какъв ден сме днес?
— По-добре аз да ти телефонирам. Може да не успея. Петък сме.
— Лъжец — разнесе се отново спокойният й дрезгав смях. — Понеделник сме. По същото време, на същото място и този път без глупави шеги!
— По-добре да ти се обадя.
— По-добре ще е да дойдеш.
— Не съм сигурен. Нека ти се обадя.
— Зает ли си? Разбирам. Може би съм глупачка, че изобщо се занимавам с тебе.
— Че ти си си такава.
— Защо?
— Аз съм беден, но си плащам по свой начин. А той не е чак толкова лесен, колкото ти се струва.
— Проклет да си, ако не дойдеш…
— Казах, че ще ти се обадя.
Тя въздъхна.
— Всички мъже сте едни и същи.
— Също и жените… след първите девет.
Тя ме прати по дяволите и затвори. Очите на шефа бяха толкова изскочили от главата му, че изглеждаха като на кокили.
Наля в двете чаши с трепереща ръка и бутна едната към мен.
— Значи такива ми ти работи — каза той много дълбокомислено.
— Съпругът й не го е грижа, така че все едно че нищо не си чул.
Изглеждаше засегнат, докато пиеше питието си. Люпеше много бавно кардамомовото семе, много замислено. Пихме за сините очи на приятелките си. За жалост шефът прибра бутилката и двете чаши и натисна едно копче на вътрешния си телефон.
— Голтбрайт да се качи при мен, ако е в зданието.
Ако не е, опитайте се да влезете във връзка с него.
Станах, отключих вратата и отново седнах. Не чакахме дълго. На страничната врата се почука, шефът се провикна и Хемиигуей влезе в стаята.
Приближи се уверено до бюрото, спря пред него и погледна шефа Уакс със съответното изражение на буйна смиреност.
— Запознай се с господин Филип Марлоу — каза шефът сърдечно. — Частен детектив от Лос Анжелос.
Хемингуей се извърна, колкото да ме види. И да ме бе виждал преди, то това с нищо не пролича по лицето му. Подаде ръка, подадох му и аз и той отново загледа шефа.
— Господин Марлоу има доста любопитна история — каза шефът лукаво като Ришельо. — За някакъв си човек на име Амтор, чийто дом е в Стилууд Хайтз. Гадател или нещо от този род. Изглежда, Марлоу отишъл да го навести, а ти и Блейн сте се оказали по същото време там и възникнал някакъв спор. Забравих подробностите — погледна той през прозорците с изражението на човек, който забравя подробностите.
— Имате грешка — рече Хемингуей. — Никога не съм виждал този човек.
— Всъщност наистина е станала грешка — каза шефът сънливо. — Доста незначителна, но все пак грешка. Господин Марлоу смята, че тя е незначителна.
Хемингуей отново ме погледна. Лицето му все още имаше каменно изражение.
— Всъщност това дори не го интересува — продължи да дреме шефът. — Само че иска да навести този Амтор, който живее в Стилууд Хайтз. Би желал някой да го придружи. Сетих се за теб. Трябва му човек, който да се погрижи да си уредят сметките почтено. Изглежда, господин Амтор има много як телохранител индианец и господин Марлоу е склонен да се съмнява в способностите си да се справи без чужда помощ. Смяташ ли, че ще можеш да разбереш къде живее пустият му Амтор?
— Аха — рече Хемингуей. — Но Стилууд Хайтз се намира отвъд чертата, шефе. Това лична услуга ли е?
— Може и така да се каже — каза шефът, загледан в левия си палец. — Разбира се, не искам от теб да вършиш нищо незаконно.
— Аха. Разбрано — изкашля се Хемингуей. — Кога ще тръгваме?
Шефът ме погледна доброжелателно.
— Веднага ще е най-добре — рекох аз. — Ако, разбира се, господин Голбрайт няма нищо против.
— Правя това, което ми наредят.
Шефът го огледа от главата до петите. Среса го и го погали с поглед.
— Как е капитан Блейн днес? — осведоми се той, дъвчейки кардамомово семе.
— Зле. Спукан апандисит — рече Хемингуей. — Съвсем е закъсал.
Шефът поклати тъжно глава. После се хвана за облегалките на креслото си и се изправи с труд на крака. Протегна розова лапа през бюрото.
— Голбрайт ще се погрижи за вас, Марлоу. Можете да разчитате.
— Е, много съм ви задължен, шефе. Наистина не знам как да ви благодаря.
— Пфю! Няма защо. Винаги съм готов да услужа на приятел на мой приятел, така да се каже — намигна ми той.
Хемингуей изучи намигането му, но не ми каза как го оценява.
Излязохме, следвани от вежливото мъркане на шефа, което почти ни изпрати до изхода. Вратата се затвори. Хемингуей се огледа нагоре-надолу по коридора, после ме погледна.
— Хубавичко ни изигра, момчето ми. Сигурно има нещо, за което не сме знаели.
32
Колата се носеше безшумно по една притихнала улица. Сводестите евкалиптови дървета почти се сливаха в един зелен тунел. Слънцето проблясваше между горните им клони и тесните им светли листа. Надписът на ъгъла съобщаваше, че това е Осемнадесета улица.