— Светили маслото на шефа. Някой си Монтгомери. Счупили му врата.
— Дано Господ приеме душата му, братко.
Гласът отново се сниши:
— Ченге?
— Частно… с поверителна задача. От пръв поглед си личи кой може да пази тайна.
Изгледа ме, после затвори очи и се замисли. Отвори ги отново предпазливо и се вторачи във въртящата се монета. Не можеше да устои на изкушението.
— Кой го стори? — запита той меко. — Кой нареди Сам?
— Един престъпен тип, току-що излязъл от затвора, се ядоса, че заведението не било за бели. Изглежда, преди е било за бели. Може би си спомняш?
Не каза нищо. Монетата избръмча, падна с лек звън и застана неподвижна.
— Какво предпочиташ? Да ти прочета глава от Библията, или да те черпя едно питие? Избирай.
— Братко, предпочитам да чета Библията в уединението на семейния кръг.
Очите му светнаха подмазвачески, втренчено.
— Може би току-що си обядвал.
— Човек с моето телосложение и разположение на духа се стреми да мине без обяд — сниши глас той. — Мини от тази страна на бюрото.
Минах отстрани, извадих плоското шише с гарантиран бърбън от джоба си и го поставих на поличката. Върнах се обратно отпред. Наведе се и го огледа. Изглеждаше доволен.
— Не мога да ти гарантирам нещо, братко. Но за мен е удоволствие да му сръбна в твоя компания.
Отвори бутилката, постави две малки чаши на бюрото и безшумно ги напълни до ръба. Вдигна едната, помириса я внимателно и я изля в гърлото си с щръкнал малък пръст.
Опита вкуса му, замисли се, кимна и рече:
— Уискито е екстра, братко. С какво мога да ти бъда полезен? Няма пукнатина в тротоара наоколо, която да не познавам отблизо. Да, гос’ине, това питие е добра компания. — И той напълни отново чашата си.
Казах му какво се бе случило у „Флориан“ и защо. Втренчи се сериозно в мен и поклати плешивата си глава.
— Заведението на Сам бе хубаво и тихо отгоре на всичко. От месец никого не са намушкали там.
— Когато преди около шест или осем години заведението бе за бели, как се казваше?
— Електрическата фирма е нещо скъпо, братко.
Кимнах.
— Мина ми през ума, че името може да е същото. Малой вероятно щеше да каже нещо, ако бе сменено. Но кой бе собственикът?
— Чудя ти се на акъла, братко. Името на тоз беден грешник бе Флориан. Майк Флориан…
— И какво стана с Майк Флориан?
Негърът разпери нежните си кафяви ръце. Гласът му бе звучен и тъжен.
— Умря, братко. Призован бе от Бога. В хиляда деветстотин тридесет и четвърта, а може в тридесет и пета. Не съм сигурен. Пропилян живот и спиртосани бъбреци, разправяха хората, братко. Безбожникът се сгромолясва като кастриран бик, но там горе го чака милост, братко.
Гласът му се сниши до делово равнище:
— Да пукна, ако зная нещо.
Затвори здраво бутилката и я плъзна през тезгяха.
— Две, нито капка повече, братко… преди залез-слънце. Благодаря ти. Подходът ти ласкае достойнството на човека… Остави вдовица. На име Джеси.
— Какво стана с нея?
— Многото въпроси свидетелствуват за стремеж към познание, братко. Не съм чул. Виж в телефонния указател.
В тъмния ъгъл на фоайето имаше телефонна будка. Отидох и затворих вратата достатъчно, за да светне лампата. Затърсих името в парцаливия, вързан с верига указател. В него изобщо нямаше Флориан. Върнах се на бюрото.
— Няма нищо.
Негърът се наведе със съжаление, извади един градски указател върху бюрото и го бутна към мен. Затвори очи. Започваше да му омръзва. В него имаше някаква Джеси Флориан. Вдовица, според указателя. Живееше на 1644 Западна, номер 54. Зачудих се какво ли съм употребявал вместо мозък цял живот.
Преписах адреса на парче хартия и бутнах указателя обратно през бюрото. Негърът го сложи отново на мястото му, ръкува се с мен, после кръстоса ръце на бюрото точно както когато влязох. Очите му бавно се притвориха и той, изглежда, заспа.
За него случаят бе приключен. На път към вратата се обърнах и му хвърлих един поглед. Очите му бяха затворени и той дишаше спокойно и равномерно; леко посдвиркваше. Плешивата му глава блестеше.
Излязох от хотел „Сан Суси“ и се отправих към колата си. Изглеждаше твърде лесно. Изглеждаше прекалено лесно.
4
Номер 54 на Западна 1644 бе запусната, кафява къща със запусната кафява поляна отпред. Около едно жилаво на вид палмово дръвче имаше голямо голо петно. На терасата стоеше самотен дървен люлеещ се стол, а следобедният бриз караше неокастрените лизгари на миналогодишните пойнсетии да почукват по напуканата гипсова мазилка. Корави, жълтеникави, полуизпрани дрехи потрепваха на ръждивия тел в страничния двор.