Караше Хемингуей, а аз седях до него. Караше много бавно, с лице, натежало от мисли.
— Разправи ли му всичко? — най-сетне се реши и попита той.
— Казах му, че ти и Блейн сте дошли там, прибрали сте ме, изхвърлили сте ме от колата и сте ме халосали по темето. Останалото не му казах.
— Не си му казал за Двадесет и трета и „Десканзо“, а?
— Не.
— А защо?
— Реших, че ако не му кажа, може да се надявам на повече съдействие от теб.
— Това се казва мисъл. Наистина ли искаш да отидеш до Стилууд Хайтз, или просто шикалкавеше?
— Просто шикалкавех. В действителност искам само да ми кажеш, защо ме бутнахте в онази съмнителна бърлога и защо ме държаха там?
Хемингуей се замисли. Такова яко мислене му удари, че мускулите на брадичката му образуваха малки възли под сивкавата му кожа.
— Този Блейн. Тази маломерна купчина кокали. Не очаквах, че ще те халоса. Нито пък мислех да те оставя да си ходиш пеша до вкъщи. Всичко стана, защото сме приятели с онзи тип, магьосника, и един вид го пазехме да не го притесняват разни хора. Да се хванеш за главата колко много се опитват!
— Поразен съм.
Той извърна глава. Сивите му очи бяха бучка лед. После отново погледна напред през прашното стъкло и се замисли.
— Тия, старите ченгета, понякога изпитват нужда да халосат някого. Да счупят нечия глава. Божичко, как се уплаших. Свлече се като чувал с картофи. Ама и аз му ги наговорих едни. После те закарахме при Сондърборг, защото бе най-близо, а той е добър човек и щеше да се погрижи за теб.
— Амтор знаеше ли, че ме откарахте там?
— По дяволите, не. Идеята си бе наша.
— И то само защото Сондърборг бил добър човек и щял да се погрижи за мен. При това без усложнения. Ако се оплача, няма никакъв шанс който и да е доктор да ме подкрепи. С това не искам да кажа, че едно оплакване има кой знае какъв шанс в това мило градче.
— Ти какво, почваш да се заяждаш ли? — запита Хемингуей замислено.
— Не съм такъв човек. Но поне веднъж не се заяждай и ти. Защото службата ти виси на косъм. Видя очите на шефа и там го пишеше. Този път не отидох сватбарски.
— Добре — рече Хемингуей и плюна през прозореца. — Първо на първо нямах никакво намерение да прибягвам до грубости освен обичайните заплахи. Какво още?
— Блейн наистина ли е болен?
Хемингуей кимна, но кой знае защо не успя да си придаде опечален вид.
— Разбира се. Онзи ден имаше болки в стомаха и апандиситът му се спука, преди да го извадят. Има късмет… ама още не се знае.
— Ще бъде истинска загуба, ако се случи нещо. Човек като него е гордост за всяко полицейско управление.
Хемингуей предъвка тази забележка и я изплю през прозореца на колата.
— Добре, други въпроси има ли? — въздъхна той.
— Каза ми защо сте ме закарали у Сондърборг. Но не ми каза защо той ме държа там повече от четиридесет и осем часа, заключен и нахакан с наркотик до козирката.
Хемингуей натисна леко спирачките и спря до бордюра. Постави големите си ръце на волана една до друга и нежно отърка палци един о друг.
— Отде да знам — каза той с далечен глас.
— Носех със себе си документи, удостоверяващи, че имам позволително за частен детектив. Ключове, малко пари, няколко фотографии. Ако не ви е познавал чак толкова добре, можел е да си помисли, че ударът по главата е просто номер да влезете в дома му и да го претърсите. Но мисля, че ви е познавал много добре, за да си помисли такова нещо. Ето какво ме озадачава.
— Стой си озадачен, драги. По-безопасно е.
— Така е. Но ти липсва каквото и да е удовлетворение.
— Полицията на Лос Анжелос има ли понятие за това?
— За кое?
— За тези твои размисли относно Сондърборг.
— Не съвсем.
— Това не означава нито да, нито не.
— Не съм чак такава клечка. Полицията на Лос Анжелос може да се намеси, когато сметне за уместно. Имам приятел в прокуратурата. Едно време работех там. Казва се Бърни Олъз. Главен следовател е.
— На него каза ли му?
— Не. Не съм го виждал от един месец.
— Мислиш ли да му разправиш?
— Ако пречи на случая, с който се занимавам, не.
— Частен случай?
— Да.
— Добре де, какво искаш?
— Какъв е истинският бизнес на Сондърборг?
Хемингуей свали ръце от волана и плюна през прозореца.
— Намираме се на хубава улица, нали? Хубави къщи, хубави градини, хубав климат. Чувал си доста за подкупени ченгета, нали така?
— От време на време.
— Хубаво, колко ченгета според теб живеят на улица поне като тази, с хубави поляни и цветя? Познавам четирима или петима, и то всичките от нравствената полиция. Те обират каймака. Ченгета като мен живеят в невзрачни бунгала в бедната част на града. Искаш ли да видиш къде живея?