— Така е. И хазартните машини, и залите за бинго, както и залаганията на конни състезания. Но събери ги всичките, дай юздите в ръцете на един човек и вече работата става дебела.
— Какъв човек?
Това отново го накара да замлъкне като пън. Устата му млъкна и виждах зъбите му, плътно стиснати. Намерихме се на ул. „Десканзо“ и отивахме на изток. Бе тиха улица дори и в късен следобед. Когато наближихме Двадесет и трета, кой знае защо, тя не изглеждаше толкоз тиха. Двама изучаваха едно палмово дърво, сякаш преценяваха как да го преместят. Близо до дома на д-р Сондърборг бе паркирана кола, но в нея нямаше никой. По средата на улицата някакъв човек проверяваше водомерите.
На дневна светлина къщата бе приятно място. Под предните прозорци жълти бегонии образуваха плътен храсталак, а теменужките — неясно цветно петно около основата на една цъфнала акация. Яркочервена пълзяща роза току що разтваряше пъпки на ветрилообразната дървена решетка. Имаше леха със зимно благовонно секирче и сред стръковете стъпваха внимателно бронзовозелени колибри. Къщата приличаше на дом на заможни възрастни съпруги, които обичат цветарството. Късното следобедно слънце го огряваше с приглушена и застрашителна тишина.
Хемингуей мина бавно покрай къщата и напрегната усмивчица цъфна на устните му. Подуши с нос. Зави на следващия ъгъл, погледна в огледалото и настъпи педала.
След три къщи спря встрани, извърна се и ми отправи втренчен, изпитателен поглед.
— Полицията от Лос Анжелос. Онуй момче на палмата се казва Донъли. Познавам го. Следят къщата. Значи, не си казал на приятеля си от града, а?
— Казах ти, че не съм.
— На шефа тази работа хич няма да му се хареса — озъби се Хемингуей, — идват тук, претърсват някаква бърлога и дори не се отбиват да кажат едно „здрасти“.
Не казах нищо.
— Хванаха ли този Малой Лоса?
— Засега не, доколкото ми е известно — поклатих глава.
— А колко ти е известно, драги? — запита той много спокойно.
— Не чак толкова много. Има ли някаква връзка между Амтор и Сондърборг?
— Не знам.
— Кой управлява този град?
Тишина.
— Чух, че някакъв комарджия на име Леърд Брьнет похарчил тридесет хилядарки за избор на кмет. Чух, че бил собственик на клуб „Белведере“ и на двата комарджийски кораба в морето.
— Може — рече Хемингуей вежливо.
— Къде мога да намеря Брънет?
— Защо питаш мен, момчето ми?
— Ти къде ще отидеш, ако загубиш подслона си в този град?
— В Мексико.
Засмях се.
— Добре де, ще ми направиш ли една голяма услуга?
— С удоволствие.
— Закарай ме обратно до града.
Потегли и изкусно премина по сенчестата улица към океана. Колата стигна до градския съвет, мушна се в паркинга на полицията, а аз слязох.
— Що не минеш някой път да ме видиш — рече Хемингуей. — Сигурно ще чистя плювалниците.
Протегна голямата си ръка.
— Сърдиш ли се нещо?
— Морално превъоръжаване — рекох аз и му стиснах ръката. Той се ухили. Повика ме, когато понечих да си тръгвам. Огледа се внимателно във всички посоки и ми прошепна:
— Онези комарджийски кораби се предполага, че са извън обсега на градската и щатска юрисдикция. Панамска регистрация. На твое място… — спря той и в мрачните му очи се появи тревога.
— Разбирам. И на мен ми хрумна подобна идея. Излиза, че си губих времето да те намеря, за да ми я кажеш ти. Но трудно ще стане.
Кимна и после се усмихна.
— Нравствено превъоръжаване — каза той.
33
Лежах по гръб на леглото в един крайбрежен хотел и чаках да се стъмни. Стаята бе малка, коравото легло гледаше към океана, а дюшекът-бе малко по-дебел от памучни одеяло. Една пружина под мен бе счупена и ме бодеше в лявата част на гърба. Лежах и я оставих да ме боде.
Отражението на червените неонови светлини светеше иа тавана. Когато цялата стая се залееше в червено, щеше да бъде достатъчно тъмно да изляза. Отвън колите надуваха клаксони по шосето, неречено автострада. Крака Се влачеха по тротоара под прозореца ми. Във въздуха се носеше мърморенето и приглушеният говор на сновящите насам натам хора. Въздухът, който проникваше през ръждясалите щори, миришеше на гранясала мазнина за пържене. Отдалеко идеше и надалеч се носеше един глас: „Грабете, гладници. Не останаха. Хайде на чудесните кренвирши.“
Притъмня. Мислех, а мислите в ума ми се движеха с някаква мудна боязливост, сякаш ги следяха жестоки и садистични очи. Мислех за очи на мъртвец, загледани в безлунното небе със съсирена кръв в ъглите на устата. Мислех за зли старици, пребити до смърт в мръсните им легла. За мъж със светлоруса коса, уплашен, без самият да е наясно от какво, достатъчно чувствителен, за да усети, че нещо не е в ред, и твърде суетен или твърде глупав, за да се досети какво е то. За красиви, богати и достъпни жени. За хубавички, стройни, любопитни момичета, които живееха сами и можеха също да бъдат обладани, но по различен начин. Мислех си за полицаи, упорити ченгета като Хемингуей, които можеха да бъдат подкупени и все пак в никакъв случай не бяха съвсем пропаднали. Тлъсти, преуспяващи ченгета като шефа Уакс с гласове на дейци от Търговската палата. Стройни, съобразителни и ужасни ченгета като Рандал, които въпреки всичката си съобразителност нямаха свободата да свършат чиста работа по чист начин. Мислех си за кисели стари пръчове като Нълти. Мислех си за индианци, психиатри и доктори наркомани.