Мислех си за сума ти неща. Стана по-тъмно. Блясъкът на червения неонов надпис заливаше все по-голяма част от тавана. Седнах на леглото, пуснах крака на пода и разтрих тила си.
Изправих се, отидох до мивката в ъгъла и наплисках лицето си със студена вода. След малко се почувствувах по-добре, малко по-добре. Имах нужда от чаша уиски, от голяма застраховка за живота си, от отпуска, от дом па село. Вместо това разполагах с палто, шапка и пистолет Облякох ги и излязох от стаята.
Нямаше асансьор. Коридорите смърдяха, а стълбите имаха нечисти перила. Слязох, хвърлих ключа на администратора и казах, че напускам. Служителят с брадавица на левия клепач кимна и хопът — мексиканец в оръфано униформено сако — се показа иззад най-прашния фикус в Калифорния да вземе багажа ми. Нямах багаж, но понеже бе мексиканец, ми отвори вратата и въпреки всичко ми се усмихна вежливо.
Навън тясната уличка пушеше, тротоарите гъмжахи от тлъсти шкембета. Отсреща една зала за бинго работеше с пълна сила и двама моряци с момичета излизаха от фотографчийницата до нея, където сигурно се бяха снимали, яхнали камили. Гласът на продавача на кренвирши цепеше сумрака като брадва. Голям син автобус проблесна долу по улицата към малкото колело, където трамваите обикновено обръщаха. Поех натам.
След известно време усетих лек мирис на океан. Не е силен, а сякаш само колкото да напомня на хората, че тук някога е имало чист, открит плаж, на който се разбиваха вълните, духаше вятър и можеше да вдъхнеш нещо друго освен мириса на кипяща мазнина и студена пот.
Трамвайчето се появи с трополене по широката бетонена алея. Качих се, возих се до последната спирка, слязох и седнах на една пейка, където бе тихо, студено и голяма купчина кафяви водорасли се търкаляха едва ли не в краката ми. В открито море запалиха лампите на комарджийските кораби. Качих се пак на следващия трамвай и се върнах почти до мястото, откъдето бях тръгнал. Ако някой ме следеше, то той нямаше нужда дори да се помръдне. Но не мисля, че имах опашка. В това малко, чисто градче нямаше достатъчно престъпност, за да бъдат ченгетата много добри опашки.
Черните кейове проблясваха, проточили се по дължина, а после изчезваха в мрачния фон на водата и нощта. Мирисът на гореща мазнина все още се усещаше, но се долавяше и диханието на океана. Продавачът на кренвирши опяваше монотонно: „Грабете, гладници, не останаха. Хайде на хубавите кренвирши. Не останаха.“
Зърнах го зад бялата подвижна скара да побутва кренвириш те с дълга вилица. Алъш-веришът му вървеше добре, макар и да бе едва в началото на сезона. Трябваше малко да изчакам, за да остана насаме с него.
— Как се казва най-далечният? — попитах аз, като сочех с пое.
— „Монтечито“ — изгледа ме той с втренчен, изпитателен поглед.
— Как мислиш, човек с достатъчно мангизи може ли да си прекара добре там?
— Как да си прекара?
Ухилих се присмехулно, доста апашки.
— Топли кренвирши — заопява той. — Хубави топли кренвирши, хора. Жени? — сниши той глас.
— Цъ. Имах предвид стая с хубав морски бриз, хубава храна и спокойствие. Нещо като отпуск.
Отдръпна се.
— Не разбирам за какво ми говориш — рече той и отново заопява.
Направи още малко оборот. Кой знае защо се захванах с него. Просто имаше такова лице. Младеж и девойка по къси панталони се приближиха, купиха си кренвирши и се отдалечиха.
Продавачът се приближи на около метър и ме огледа от главата до петите.
— Тъкмо щях да засвиря „Розите на Пикардия“ рече той и направи пауза. — Ще ти струва някой и друг долар.
— Колко?
— Петдесет. Ни повече, ни по-малко. Освен ако не те търси полицията за нещо.
— Преди градчето си го биваше. Тихо градче.
— Че какво се е променило? — провлачи той. — За що питаш точно мен?
— И аз не знам — рекох и хвърлих един долар на тезгяха му. — Тури ги в бебешката касичка или пък изсвири „Розите на Пикардия“.