— Тц — рече меко той. — Тц.
Имаше гладък, пресипнал глас на отявлен грубиян, който се напъва през копринена кърпичка. Кимна с брадичка към водача на таксито. Той пусна късата примка върху кнехта, завъртя леко кормилото и се покатери на мостика. Пристъпи зад мен.
— Ютиите са забранени на борда, момче. Съжалявам и прочее — измърка двуредната куртка.
— Ще го оставя тук. Винаги го нося със себе си. Искам да говоря с Брънет по работа.
Това, изглежда, леко го развесели.
— Не го познавам — усмихна се той. — Хайде, заминавай, драги.
Водачът на таксито промуши китката си под дясната ми ръка.
— Но аз искам да говоря с Брънет. — Гласът ми бе слаб и немощен като на старица.
— Да не спорим — каза онзи с монголоидните очи. — Не се намираме в Бей Сити, дори не сме и в Калифорния, а според мнението на някои специалисти сме дори извън пределите на САЩ. Зарежи тая работа.
— Хайде в лодката! — изръмжа водачът на таксито зад мен. — Дължа ти четвърт долар. Да вървим.
Върнах се в лодката. Двуредната куртка ме погледна с мълчаливата си мазна усмивка. Наблюдавах го, докато усмивката му вече не се виждаше, нито лицето му, нищо друго освен една тъмна фигура на фона на светлините на мостика. Не откъсвах поглед от нея и жадувах за мъст.
Обратният път ми се стори по-дълъг. С водача на таксито не разменихме нито дума. Когато слязох на кея, той ми връчи четвърт долар.
— Ще го отложим за някоя друга нощ — рече той с досада, — когато имаме повече време да ти видим сметката.
При тези негови думи половин дузина клиенти, чакащи да се качат, се втренчиха в мен. Минах покрай тях, покрай малката чакалня на кея и поех по плитките стъпала към брега.
Едър червенокос юначага с мръсни гуменки и омазани с катран панталони, с останки от скъсана синя моряшка фланелка, белязан с черна ивица на бузата, се изправи от перилата и се блъсна в мен небрежно.
Спрях се. Твърде едър бе на вид. Надвишаваше ме с осем сантиметра на ръст и четиринадесет кила на тежест. Но вече бе крайно време да халосам някого с юмрук в зъбите, макар и да си изкарам само боя.
Светлината бе мъжделива, а той я и закриваше с гръб.
— Какво има, друже? — провлачи той. — Не ти мина номерът на дяволския кораб?
— Я ходи да си закърпиш ризата — рекох му аз. — Вижда ти се шкембето.
— Можеше и по-зле да бъде. А пък на тебе чифтето ти издува и без това лекия ти костюм.
— Защо си завираш носа, дето не ти е работа?
— Исусе, какво говориш. От любопитство. Не се обиждай, друже.
— Добре, разкарай се от пътя ми, дяволите да те вземат.
— Веднага. Само че си почивам тук — усмихна се той бавно и уморено. Гласът му бе мек, сънлив, изненадващо нежен за такъв едър човек. Подсети ме за един друг едър мъжага с мек глас, когото, кой знае защо, бях харесал.
— Ще сбъркаш — рече тъжно той. — Наричай ме просто Ред.
— Махни се от пътя ми, Ред. И най-добрите допускат грешки. До гуша ми дойде.
Огледа се замислено насам-натам. Беше ме приклещил в един от ъглите на навеса на кея. Изглежда, бяхме сами.
— Искаш да се добереш до „Монти“? Не е невъзможно. Ако имаш пипе.
Хора в празнични дрехи и с празнични лица минаха покрай нас и се качиха на таксито. Изчаках ги.
— И колко струва пипето?
— Петдесет каймета. И още десет, ако вземеш да пукнеш в лодката ми.
Понечих да го заобиколя.
— Двадесет и пет — рече меко той. — Петнадесет, ако вземеш и приятелите си на връщане.
— Нямам кьорав приятел — рекох аз и се отдалечих. Не се опита да ме спре.
Свих надясно по циментовата пътека, по която идвала и си отиваха малките трамваи, трополящи като бебешки колички, писукащи с малките тромби, които не можеха да стреснат дори родилка. В подножието на първия кей имаше осветена зала за бинго, вече препълнена с народ. Влязох вътре и се облегнах на стената зад играчите, където стояха и много други хора и чакаха да се освободи място.
Наблюдавах номерата да се появяват на електрическото табло, слушах крупиетата да ги съобщават, опитах се да открия кои са подставените играчи, не успях и понечих да си тръгвам. Нещо огромно и синьо, миришещо на катран, застана до мен.
— Нямаш мангизи или не ти стигат? — прозвуча благ глас в ухото ми.
Погледнах го отново. Имаше очи, каквито никога не сте виждали, а само сте чели за тях. Виолетови. Почти морави. Очи като на момиче, като на красиво момиче. Кожата му бе мека като коприна. Леко зачервена, но никога не потъмняваше. Твърде нежна бе. Бе по-едър от Хемингуей, но доста по-млад. Не бе огромен като Малой Лоса, но изглеждаше доста по-подвижен. Косата му бе червена със златист отблясък. Но с изключение на очите лицето му бе съвсем обикновено — лице на фермер, без каквато и да е необикновена красота.