Да се изкачиш по нея изглеждаше съблазнително, като да се изкачиш на корниза на някои небостъргачи. Ред посегна към нея, след като потърка здраво ръце о панталоните си, за да ги намаже с малко катран. Издигна се безшумно, без дори да изпъшка, и гуменките му стъпиха на металните стъпенки, като тялото му се напрегна почти под прав ъгъл, за да има по-голяма тяга.
Прожекторният лъч вече описваше окръжности далеч от нас. Светлината му се отразяваше във водата и караше лицето ми да свети като бенгалски огън. После се разнесе приглушено скърцане на тежки панти над главата ми. Неясен призрак от жълтеникава светлина се процеди в мъглата и изчезна. Показа се контурът на едната половина от товарния борд. Не беше залостена отвътре. Зачудих се защо.
Шепотът бе просто звук без каквото и да е значение. Оставих кормилото и поех нагоре. Това бе най-трудното пътешествие през живота ми. Приземих се задъхан и хрип-тящ на пода на вкиснат трюм с разхвърляни опаковки, варели и кълба въжета и купища ръждясала верига. В тъмните ъгли пищяха плъхове. Жълтата светлина идваше от тясна врата в далечния край.
Ред постави устни на ухото ми.
— Оттук отиваме направо до прохода в котелното. Поддържат парата в един от спомагателните котели, защото на тази стара гемия нямат дизели. Вероятно долу има само един човек. На игралната палуба екипажът се удвоява, крупиета, копои, келнери и така нататък. Всички те са подписали договор, в който става дума за кораб, а не за игрално казино. От котелното ще ти покажа един вентилатор без решетка. Води към палубата, а там е забранена зона. Но цялата е твоя, докато не те пречукат.
— Сигурно имаш роднини на борда — рекох аз.
— Случвали са се и по-странни неща. Ще се бавиш ли?
— Ще трябва да цопна силно от палубата, за да ме чуеш — рекох аз и извадих портфейла си. — Мисля, че това означава още малко пари. Ето. Погрижи се за тялото ми като за свое.
— Не ми дължиш нищо повече, друже.
— Плащам и за обратното пътуване, дори и да не се възползувам от него. Вземи парите, преди да съм избухнал в рев и да съм ти омокрил ризата.
— Ще имаш ли нужда от помощ горе?
— Ще имам нужда от красноречие, а езикът ми е грапав като гръб на гущер.
— Прибери мангизите си. Платил си и за връщане. Мисля, че те е страх — хвана ме той за ръка. Ръката му бе силна, твърда, топла и леко лепкава. — Сигурен съм, че те е страх — прошепна той.
— Ще се оправя. Така или иначе.
Той се извърна с любопитен вид, който не можех да разгадая на тази светлина. Последвах го сред сандъците и варелите, през вдигнатия праг на вратата но един дълъг, сумрачен коридор с мирис на кораб. От този коридор излязохме на една платформа от стоманени решетки, омазнена с масло, и се спуснахме по една стоманена стълба, за която бе трудно да се държи човек. Бавното съскане на маслените горелки сега изпълваше въздуха и заглушаваше всички други звуци. През планини от смълчано желязо свърнахме към свистенего.
Иззад един ъгъл зърнахме набит, мръсен жабар в розова копринена риза, който седеше на завързан с тел канцеларски стол под увиснала гола крушка и четеше вечерния вестник с помощта на черен показалец и очила със стоманени рамки, които бяха навярно останали от дядо му.
Ред пристъпи зад гърба му безшумно и каза благо:
— Здрасти, дребосък. Как са дечурлигата?
Италианецът зина и посегна с ръка към пазвата на розовата си риза. Ред го цапардоса в долния ъгъл на челюстта и го прихвана. Постави го нежно на пода и взе да къса розовата му риза на ивици.
— Това ще го боли повече от удара в ченето — рече Ред спокойно. — Ако си намислил да се покатериш по вентилаторната стълба, преди това ще трябва да се поизпотиш долу. Горе нищо не чуват.
Завърза и запуши устата на италианеца умело, прибра очилата му и ги тури на безопасно място, после пристъпихме към вентилатора без решетка. Погледнах нагоре и не видях нищо освен мрак.
— Довиждане — рекох аз.
— Може би ще ти трябва малко помощ.
Отърсих се като мокро куче.
— Нужна ми е рота морски пехотинци. Но или ще се справя сам, или няма. Довиждане.
— Колко ще се бавиш? — Гласът му все още — звучеше обезпокоен.
— Около час или по-малко.
Той ме изгледа и прехапа устна. После кимна:
— На всекиго се случва. Намини покрай залата за бинго, ако имаш време.
Отдалечи се бавно, направи четири крачки и се върна.
— Този отключен товарен бакборд може да ти помогне. Използвай го — тръгна си той бързо.
37
Във вентилатора духаше студен въздух. Пътят до палубата ми се стори дълъг. След три минути, които ми се сториха като час, подадох предпазливо глава през роговидния отвор. Наблизо загърнатите в платнища лодки бяха като сиви петна. В мрака приглушени гласове мърмореха. Лъчът на прожектора бавно се въртеше в кръг. Идеше от по-висока точка, навярно от платформа на върха на една от ниските мачти. Горе сигурно имаше и някой юнак с автомат, дори и с лека картечница. Слаба работа, слаба утеха, щом като някой бе оставил товарния бакборд така удобно незаключен.