Продължих четвърт пряка по-нататък, паркирах колата си на срещуположната страна и се върнах пешком.
Звънецът не работеше, така че потропах на дървената рамка на стъклената врата. Разнесоха се бавни, провлечени стъпки. Вратата се отвори и в сумрака пред мен се показа раздърпана жена, която се секнеше, докато отваряше вратата. Лицето й бе сиво и подпухнало. Косата — разчорлена и с онзи неопределен цвят, който е нито кафяв, нито рус, липсва й достатъчно жизненост, за да бъде червеникавокафява, а не е достатъчно чиста, за да бъде сива. Пълното й тяло бе загърнато в безформен бархетен халат, цветът и кройката на който бяха старомодни. Просто бе покрила с нещо тялото си. Обула бе чифт очевидно мъжки чехли от охлузена кафява кожа и големите пръсти на краката й стърчаха грозно.
— Госпожа Флориан? Госпожа Джеси Флориан?
— Аха — провлачи се гласът от гърлото й като болник, надигащ се от леглото.
— Вашият съпруг Майк Флориан ли бе съдържател на увеселителното заведение на „Сентрал авеню“?
Тя прехвърли кичур коса зад голямото си ухо. Очите й блестяха от удивление. Грубият и дрезгав глас рече:
— К’во… какво? Господи божичко. Майк си отиде преди цели пет години. Кой беше ти?
Стъклената врата все още бе затворена и веригата закачена.
— Детектив. Бих желал да си поговорим малко.
Тя ме гледа изпитателно в продължение на една дълга и мъчителна минута. После с усилие откачи веригата и ми обърна гръб.
— Влез тогава. Нямах време да почистя — прохленчи тя. — Ченге, ха?
Прекрачих прага и закачих отново веригата. Вляво на вратата, в ъгъла на стаята, бръмчеше голям красив радиошкаф. Това бе единствената прилична мебел в апартамента. Беше чисто нов на вид. Всичко останало бе вехтория — мръсни, безвкусни мебели, дървен люлеещ се стол, като онзи на терасата, квадратен свод, водещ към столовата с окапана маса, отпечатъци от пръсти по цялата летяща врата, водеща към кухнята. Чифт олющени лампи с някога ефектни абажури сега приличаха на престарели уличници.
Жената седна в люлеещия се стол, тупна чехлите и ме загледа. Аз хвърлих поглед към радиото и седнах на крайчеца на една кушетка. Забеляза, че гледам радиото. Престорена сърдечност, слаба като китайски чай, оцвети лицето и гласа й.
— Само то ми прави компания — рече тя, после захлипа. — Да не би Майк да е направил нещо ново, а? Ченгетата не се отбиват много често.
Хихикане с разпуснат фалцет на алкохоличка. Облегнах се на нещо твърдо, опипах го и измъкнах празно еднолитрово шише от джин. Жената се закиска отново.
— Пошегувах се само. Но се надявам в името Христово, че там, където е, има достатъчно евтини блондинки. Цял живот не му стигнаха на земята.
— Интересува ме по-скоро една червенокоса.
— Струва ми се, че не би отказал и на няколко такива. — Стори ми се, че погледът вече не бе така празен. — Не ми идва наум. Коя червенокоса имаш предвид?
— Едно момиче на име Велма. Не знам какво е било последното й име, но едва ли е било истинското й. Опитвам се да я намеря заради роднините й. Заведението ви на „Сентрал“ сега е свърталище на цветнокожи, макар и да не са променили фирмата, и, разбира се, тамошните хора не са и чували за нея. И така се сетих за вас.
— Роднините й си губят времето… да я търсят — каза жената замислено.
— Става дума за някой и друг долар. Не е кой знае колко. Мисля, че искат да я намерят, за да ги наследи. Парите изострят паметта.
— И алкохолът — рече жената. — Днес е топло, нали? Вие казахте, че сте ченге прочее.
Лукави очи, внимателно, втренчено лице. Краката в мъжките чехли бяха неподвижни.
Вдигнах падналата бутилка и я разклатих. После я хвърлих настрана и се пресегнах за осминката гарантиран бърбън в задния си джоб, която негърът администратор и аз едва бяхме наченали. Изтъпанчих я на коляното си. Невероятно втренченият поглед на жената не се откъсваше от нея. После подозрението се заизкачва по лицето й, като котенце, но не така игриво.
— Не си ченге — рече тя меко. — Никое ченге не ми е носило питие от това качество. Какъв е номерът, господине?
Отново издуха носа си с една от най-мръсните носни кърпички, каквито някога съм виждал. Погледът й не се откъсваше от бутилката. Подозрението се бореше с жаждата и жаждата надделяваше. Както винаги.
— Тази Велма е кабаретна артистка, певица. Не я ли знаете? Предполагам, че не сте посещавали заведението често.
Очите с цвят на водорасли не се откъсваха от бутилката. Дебелият й език облиза устните й.
— Човече, това се казва питие — въздъхна тя. — Хич не ми пука кой си. Само го дръжте внимателно, господине. Моментът не е подходящ да се изпуска каквото и да е било.