Двама мълчаливи мъже във вечерни костюми минаха през арката, като си даваха вид, че се разхождат и нищо не ги интересува. Това трябваше да се очаква. Закрачиха към нас и нисичкият строен младеж с мен ги зачака. Бяха още далеч от арката, когато мушнаха ръце в страничните си джобове, тършувайки само за цигари, разбира се.
— Отсега нататък ще трябва да въведем малко ред тук — рече нисичкият. — Мисля, че нямате нищо против?
— Вие сте Брънет — казах аз изведнъж. Той сви рамене.
— Разбира се.
— Не изглеждате чак толкова опасен.
— Надявам се.
Двамата във вечерните костюми се приближиха внимателно към мен.
— Влезте. Тук можем да говорим на спокойствие — рече Брънет.
Отвори вратата и те ме внесоха под мишници.
Стаята хем приличаше на каюта, хем не приличаше. Две месингови лампи висяха на пръстен от преплетени халки над едно тъмно писалище, което не бе дървено, а навярно пластмасово. В ъгъла имаше две койки. Материалът, от който бяха направени, беше имитация на дърво. По-ниската от двете бе оправена, а на горната имаше половин дузина калъфки на грамофонни плочи. Един голям радиограмофон стоеше в ъгъла. Имаше червено кожено кресло, червен килим, високи пепелници, табуретка с цигари, гарафа и чаши, малко барче, което се намираше срещу койките.
— Седни — рече Брънет и обиколи писалището. На него имаше много делови на вид книжа, с колони от цифри, сметнати от касовата машина. Седна в директорския стол с висок гръб, наклони го леко и ме огледа. После стана отново, свали си сакото и шала и ги хвърли настрана. Седна отново. Взе една писалка и си почеса меката част на ухото с нея. Имаше котешка усмивка, но аз обичам котките.
Не бе нито стар, нито млад, нито дебел, нито слаб. Прекарвайки голяма част от времето си в океана или близо до него, той бе придобил хубав, здравословен тен. Косата му бе ореховокафява, естествено къдрава и още по накъдрена от морския въздух. Челото му бе тясно, умно, а в очите му се криеше деликатна заплаха. Бяха жълтеникави на цвят. Имаше хубави ръце, не изнежени до безвкусица, а добре поддържани. Вечерният му костюм бе в тъмносиньо, както прецених, защото изглеждаше черен. Смятам, че перлата на връзката му бе малко голяма, но това може да е било и от завист.
Гледа ме доста дълго време, преди да каже:
— Той има пистолет.
Един от кадифените здравеняци опря в гърба ми нещо, което вероятно не бе въдица. Търсещи ръце прибраха пистолета и ме опипаха за друго оръжие.
— Да желаете нещо? — запита нечий глас. Брънет поклати глава:
— Не засега.
Един от телохранителите плъзна автоматичния ми пистолет по писалището. Брънет остави писалката, взе един нож за хартия и забута леко пистолета по попивателната.
— Е — каза той спокойно, като поглеждаше над рамото ми. — Трябва ли сега да обяснявам какво искам?
Единият излезе бързо и затвори вратата. Другият бе така притихнал, че все едно го нямаше. Настъпи дълго, спокойно мълчание, нарушавано от далечния шум на гласове, приглушена музика и някъде отдолу едно глухо, почти недоловимо туптене.
— Ще пиете ли нещо?
— Благодаря.
Горилата ни приготви две питиета на малкия бар. Не се опита да скрие чашите от погледа ми, докато ги приготовляваше. Постави по една от двете страни на писалището на черни подложки.
— Цигара?
— Благодаря.
— Египетски пушите ли?
— Разбира се.
Запалихме. Отпихме. Имаше вкус на хубаво шотландско уиски. Горилата не пиеше.
— Това, което желая… — започнах аз.
— Извинете, но това едва ли е от значение, нали?
Мека, котешка усмивка и лениво полупритваряне на жълтите очи.
Отвори се вратата и другият се върна с Куртката, с гангстерската му уста и всичко останало. Хвърли ми един поглед и лицето му стана бяло като хайвер.
— Не е минал през мен — рече бързо, кривейки крайчеца на устните си.
— Имаше пистолет — рече Брънет, побутвайки го с ножа за хартия. — Ей този. Дори ми го завря едва ли не в ребрата горе на палубата.
— Не е минавал през мен, шефе — рече Куртката припряно.
Брънет вдигна леко жълтите си очи и ми се усмихна.
— Е?
— Уволнете го — рекох аз. — Тикнете го на друго място.
— Таксистът ми е свидетел — изръмжа Куртката.
— Слизал ли си от мостика от пет и половина насам?
— Нито за минутка, шефе.
— Това не е отговор. Цяла империя може да рухне за една минутка.
— Нито за секунда, шефе.
— Обаче може да го метне човек — рекох аз и се засмях.
Куртката направи плавна, плъзгаща се стъпка като боксьор и юмрукът му изплющя като камшик. Почти достигна слепоочието ми. Разнесе се тъп звук. Юмрукът му като че се стопи във въздуха. Строполи се настрани и се вкопчи в ъгъла на писалището, а после се отърколи по гръб. Приятно бе да виждаш как някой друг бива халосан за разнообразие.