Извади златна табакера от чантичката си, аз се доближих и й протегнах запалена клечка. Тя изпусна разсеяно облак дим и го проследи с полуотворени очи.
— Седни до мен — рече тя изведнъж.
— Хайде първо да поговорим малко.
— За какво? Аха… за нефрита ми?
— За убийство.
Нищо не се промени на лицето й. Пусна още един облак дим, този път по-внимателно, по-бавно.
— Неприятна тема. Необходимо ли е?
Свих рамене.
— Лин Мариот не бе светец. Но въпреки това не ми се говори — втренчи се тя хладнокръвно в мен за един дълъг миг, после мушна ръка в отворената си чанта за носна кърпичка.
— Лично аз не вярвам, че той е бил агент на банда за скъпоценности. Полицията се преструва, че вярва в това, но те така или иначе доста се преструват. Дори не смятат, че е бил изнудвач. Странно, нали?
— Така ли? — гласът й бе вече много, много студен.
— Е, всъщност не е точно така — съгласих се аз и изпих остатъка от напитката си. — Беше ужасно мило от ваша страна, че дойдохте, госпожо Грейл. Но, изглежда, не сме улучили подходящ момент. Аз например дори не смятам, че Мариот е бил убит от банда. Не смятам, че дори е отишъл до онзи каньон да откупи нефритената огърлица. Дори не мисля, че тази огърлица изобщо е открадната. Мисля, че отиде до каньона, за да бъде убит, макар че си е мислел, че отива като съучастник в убийство. Но Мариот съвсем не ставаше за убиец.
Тя се приведе малко напред и усмивката й стана леко изцъклена. Изведнъж, без каквато и да е истинска промяна, тя престана да бъде красива. Изглеждаше просто като жена, която може да е била опасна преди сто години и безстрашна преди двадесет, но която днес приличаше на второразрядна актриса в Холивуд и нищо повече. Не каза нищо, но дясната й ръка затропа по закоичалката на чантата й.
— Съвсем неподходящ убиец — рекох аз. — Като втория убиец на Шекспир в онази сцена от „Крал Ричард III“. Измъчвала го е донякъде нечистата съвест, но въпреки това се нуждаел от парите и в края на краищата изобщо не свършва работата, защото не е можел да се реши. Такива убийци са много опасни. Те трябва да се премахват… понякога с палки.
Тя се усмихна.
— И кого според теб е трябвало да убие?
— Мене.
— Не ми се вярва… че някой те мрази чак дотолкова. А казваш, че нефритената ми огърлица изобщо не била открадната. Можеш ли да го докажеш?
— Не съм казал, че мога. Казах, че така ми се струва.
— Тогава защо се щуросваш да ми разправяш всичко това?
— Доказателството — рекох аз — винаги е нещо относително. То представлява преобладаващо равновесие на вероятности, и то зависи как ги степенуваш. Мотивът да ме ликвидират е твърде невзрачен само защото се опитвах да открия бившата певица от вертепа на „Сентрал авеню“ по същото време, когато затворник на име Малой Лоса бе пуснат на свобода и взе също да я търси. Може би азо му помагах в търсенето. Очевидно възможно бе да я намери, инак не си заслужаваше да заблуждават Мариот, че трябва да бъда ликвидиран, и при това веднага. А той естествено не би повярвал. Но съществуваше много по-сериозен мотив за убийството на Мариот; но той от суетност, любов или алчност или смесица от всичките три не прецени. Той се боеше, но не за себе си. Боеше се от насилието, на което бе съучастник и за което можеха да го арестуват. Но, от друга страна, той си пазеше хляба. И така пое риска.
Спрях. Тя кимна и рече:
— Много интересно. Ако се разбираше за какво говориш.
— Разбира се.
Втренчихме се един в друг. Дясната й ръка отново бе в чантата й. Ясно ми беше какво държеше. Но не бе започнала да го вади. Всяко събитие си изисква времето.
— Хайде стига сме се будалкали. Тука сме сами. Нито моите, нито твоите твърдения не са неопровержими. Те взаимно се анулират. Едно момиче от улицата става жена на мултимилионер. По пътя й към върха я познава една одърпана старица — навярно я е чула да пее по радиото, познала е гласа й и е отишла да я види с очите си — та тази старица трябвало да си държи езика зад зъбите. Но тя е била евтина, пък и не е знаела много. Но мъжът, който е преговарял с нея, изплащал й месечните вноски и бил собственик на дома й, от който е можел да я изхвърли на улицата, ако я прихванат — този човек е знаел всичко от игла до конец. Той е струвал доста. Но това е нямало никакво значение, щом като никой друг не е знаел. Но някой божи ден здравеняк на име Малой Лоса е щял да излезе от пандиза и да тръгне да издирва бившата си любима. Защото огромният мухльо я обичал… и още я обича. В това е смешното и трагичното. Горе-долу по това време и едно частно ченге започва да си пъха носа, дето не му е работа. И така слабата брънка във веригата Мариот вече е лукс. Той е станал заплаха. Ще се докопат до него и ще си каже всичко. Такъв си е. Топи се на топло. И така той бе премахнат, преди да пропее. С палка. И то от теб.