Освен това все още не знаех нищо за конкретната си работа. Нямах информация за прикритието на играчите и къде точно отиват. Беше ми известно само кои са и как изглеждат. Прочетох, че Майкъл Кер бил член на АБЧ в Саут Арма и участвал в четири нападения с минохвъргачки срещу бази на специалните части. Носел също отговорността за десетки изстрели срещу силите за сигурност. Дори веднъж бил раняван, но избягал на юг. Жилаво момче.
Същото би могло да се каже и за Морган Макгиър. След кариерата на боец в граничната зона на Саут Арма, трийсет и една годишният строителен работник бил повишен и включен в групата за сигурност на ВИРА. Работата му там била да открива и разпитва доносници. Любимият му метод на разпит бил с бормашина „Блек Декър“.
2.
Хеликоптерът беше собственост на гражданска компания, така че процедурата при пристигането в Шанън не бе по-различна от тази, ако се занимавах с отглеждане на коне и идвах да проверя състоянието на фермата си в Типърари, или пък ако бях бизнесмен, пристигащ от Лондон, за да напълни куфарчето си с евро субсидии. Пресякох асфалта и влязох на терминала, минах през митницата и последвах знаците към изхода, за да се насоча към таксиметровата стоянка. В последния момент се отклоних и се върнах в залата за заминаващи.
От гишето на „Еър Лингъс“ си взех билета за Хитроу, запазен на името на Ник Стамфърд. Когато си избираш име за прикритие, е най-добре да запазиш собственото си малко име — по този начин естествено реагираш, когато те повикат. Освен това не е зле презимето ти да започва с истинския ти инициал, защото по-лесно се подписваш. Избрах си Стамфърд, по името на битката при Стамфърдския мост. Обичах средновековната история.
Тръгнах право към магазина, за да си купя чанта. Всеки пътник си носи ръчен багаж — ако се качах на самолета само с кутия кола, щях да изпъквам като топките на булдог. Никога не носех нещо, което трябва да се дава на багаж, защото тогава си в ръцете онзи, който решава дали пък да не ти вземе куфарите за Токио и да ги прати в Буенос Айрес. Даже багажът ти да пристигне нормално, ако излезе на конвейера пет минути след този на обекта ти, вече си се прецакал.
Купих си паста за зъби и други дреболии, като през цялото време се оглеждах за Юън. Знаех, че плътно следи Кер и Макгиър, освен ако вече не бяха отлетели.
Залата за заминаващи бе пълна с ирландски семейства, които се готвеха да открият великденското слънце, и с току-що пенсионирани американци, дошли да потърсят корените си, мотаещи се наоколо с чисто нови пуловери, чадъри и бейзболни шапки с ирландски духчета и детелини2.
Гъмжеше от хора и баровете въртяха добър оборот. Забелязах Юън в отсрещния край на терминала. Седеше в едно от кафенетата, пиеше голямо кафе и четеше вестник. Винаги ми се е струвало, че името Юън някак си не му приляга. Караше ме да си мисля за някакъв тип с поличка, който тича нагоре–надолу и размахва двуостър шотландски меч. Всъщност, той е роден в Бедфорд и родителите му произхождат от Ийстбърн. Навярно бяха избрали името му от някой филм. Юън беше нисък, имаше обезобразено от акне лице и най-големия мотоциклет на света. Проблемът бе, че едва седеше изправен на него, защото пръстите на краката му едва допираха до земята.
Отляво имаше бар. Като съдех по мястото, където седеше Юън, предположих, че играчите са именно там. Не си направих труда да проверя — в един момент той щеше да ми ги покаже. Нямаше за къде да бързам.
Когато излязох от магазина, погледнах към кафенето и срещнах очите му. Закрачих към него с широка усмивка на лице, сякаш току-що бях забелязал отдавна изчезнал приятел, но продължавах да мълча. Ако някой го наблюдаваше и знаеше, че е сам, не би било естествено да седна до него и да започна да говоря. Трябваше да изглежда като случайна среща, но не чак толкова шумна, че да привлече вниманието. Нямаше начин хората да си помислят „О, я виж ти, двама шпиони се срещат“, но все пак щяха да ни забележат. В момента това навярно не би означавало нищо, но по-късно можеше да ми струва скъпо.