Продължихме да си приказваме и да се майтапим, но Юън през цялото време не изпускаше от поглед обектите.
Те си поръчаха по още едно, така че очевидно щяхме да останем още известно време.
— Как е десетата година от строителната ти програма? — ухилих се аз.
— Все още имам проблеми с бойлера.
Беше решил, че трябва сам да си инсталира централно отопление, но това бе пълна глупост. В крайна сметка хвърли два пъти повече пари, отколкото, ако беше наел специалист.
— Всичко останало е наред. Трябва да наминеш някой път. Нямам търпение да свърша с тази шибана работа, после имам още около две години, и край.
— Какво ще правиш тогава?
— Не ми пука, стига да не е това, което правиш ти. Мислех дали да не стана боклукчия. Всъщност не давам и пукната пара.
Засмях се.
— А стига, бе! Ще драпаш със зъби и нокти да останеш. Никога няма да напуснеш. През цялото време се оплакваш, но всъщност ти харесва.
Юън погледна към играчите, после отново към мен. Знаех точно какво си мисли.
— Прав си — казах аз. — Не се захващай с тая работа, адски е гадна.
— С какво се занимаваш след онова приключенийце в Средния Изток?
— Почивка, парашутизъм, малко работа за една–две фирми, но нищо сериозно и да ти кажа право, страхотно е. Само чакам резултата от следствието. Струва ми се, че съм я загазил — освен ако тази операция не ме измъкне.
Юън отново погледна към обектите.
— Изглежда е време да тръгваш.
Двете момчета май излизаха от бара.
— Ще ти позвъня, след като свърши всичко това — казах аз. — Кога се връщаш в Англия?
— Не зная. Сигурно след няколко дни.
— Ще ти телефонирам, може да организираме нещо. Успя ли да си намериш вече жена?
— Да не си се побъркал! Известно време излизах с една от лондонския офис, но тя искаше да направи от мен някое котенце. Започна да ме пере и всичко останало. Всъщност, не успях да свикна.
— Искаш да кажеш, че не ти е гладила гънката отпред на дънките ли?
Юън сви рамене.
— Не правеше нещата така, както исках аз.
Всички жени бяха такива. Юън беше най-спретнатият човек на света. Ако седнеш на възглавница, той ще я оправи в мига, в който се изправиш. Сгъваше си чорапите, вместо да ги пъха един в друг, и си подреждаше монетите по големина. След развода си се бе превърнал в перфекционист.
Бяха започнали даже да го наричат „господин Съвършения“. Къщата му беше като изложбена зала.
Виждах, че Юън наблюдава двамата играчи, които си събираха багажа и излизаха от бара.
Не бързах. Нямаше нужда веднага да им се лепвам за задника. Юън щеше да ме предупреди, когато дойдеше време.
— Давай — каза той. — Погледни надясно, тъкмо се приближават до будката за вестници.
Небрежно се изправих на крака. Радвах се, че се срещнахме. Може би тази работа щеше да се окаже само загубено време, но поне бях видял най-добрия си колега. Ръкувахме се и аз се отдалечих. После се завъртях, погледнах надясно и ги фокусирах, прехвърлили саковете си през рамо.
Залата за заминаващи приличаше на ирландски занаятчийски панаир. Чувствах се не на място.
Какво щях да правя, когато пристигнехме във Вашингтон? Не знаех дали някой ще ги посрещне, дали ще вземат такси или автобус, или ако са успели да си запазят стая в хотел, дали това не включва и транспорта. Ако започнеха да обикалят из града, също щеше да стане забавно. Познавах донякъде Вашингтон, но не чак толкова подробно.
Продължаваха да пушат като комини. Седнах в чакалнята и взех някакъв вестник от съседната седалка. Макгиър ровеше в джоба си за дребни, докато двамата стояха и разговаряха помежду си на бара. Внезапно лицето му придоби решителен вид — или отиваше до автоматите за плодове, или до телефона.
Той извади банкнота, наведе се към бармана и помоли да му я развали. Седях точно зад тях, на пет–шест метра разстояние, така че ако обърнеха глави на четирийсет и пет градуса и в двете посоки, пак нямаше да попадна в периферното им зрение.
Макгиър се насочи към автоматите за плодове, но мина покрай тях. Сигурно отиваше на телефона.
Изправих се и се насочих към вестникарската будка, после се престорих, че разглеждам въртящата се етажерка с книжлета.
Той вдигна телефонната слушалка, постави две монети и набра някакъв номер, който прочете от парче хартия — явно не му бе известен. Погледнах си часовника: беше 16:16 часът. Дисплеят все още бе на двойно време — ако в залата имаше иракчани, интересуващи се колко е часът в Багдад, аз бях човекът, който им трябваше.