Взех си безплатен справочник за полетите и видях, че първият възможен самолет за Англия е в пет и нещо следобед. Щеше да ни се наложи да почакаме.
Погледнах към Кели — и двамата нямаше да минем без хубаво да се измием. Спуснахме се с ескалатора до залата за пристигащи на долния етаж. Купих два туристически комплекта като допълнение към принадлежностите ни за баня, после влязохме в една от тоалетните за инвалиди.
Докато Кели си миеше лицето, аз се избръснах. Почистих калта от обувките й с тоалетна хартия, сресах косата й и я завързах с еластична лента назад, така че да не изглежда толкова мазна. След около половин час вече изглеждахме прилично. Раните по лицето ми заздравяваха. Опитах се широко да се усмихна, но ме болеше.
Взех сака.
— Готова ли си?
— За Англия ли заминаваме?
— Остава ми да направя само още едно нещо. Хайде, ела. — Подръпнах я за конската опашка, с която приличаше на мажоретка, висока метър и двайсет. Тя се престори на ядосана, но виждах, че вниманието й доставя удоволствие.
Върнахме се горе с ескалатора и започнахме да обикаляме по периферията на терминала, като се правехме, че зяпаме самолетите на пистите. Всъщност търсех две съвсем различни неща.
— Трябва да пратя нещо по пощата — казах аз.
Използвах данните от кредитната карта на Франки, които преписах от квитанцията за автомобила под наем, за да попълня бланката. Мамка му, Големия Ал можеше да плати за това, нали сега беше богат.
Кели следеше всяко мое движение.
— На кого пишеш?
— Пращам нещо в Англия, в случай, че ни спрат. — Показах й дискетите с информацията за ВИРА и търсещата програма.
— На кого ги пращаш? — С всеки изминал ден тя все повече заприличваше на баща си.
— Не бъди толкова любопитна.
Продължавахме да обикаляме по края на терминала. Открих електрическия контакт, който търсех, в края на редица черни пластмасови седалки, върху които хъркаха двама студенти. Посочих към последните две места.
— Хайде да седнем тук. Искам да погледна нещо на лаптопа.
Включих го и точно тогава Кели реши, че е гладна.
— Дай ми пет минути — помолих аз.
От онова, което вече бях видял, разбирах, че Гибралтар е инсценировка, но това все още не обясняваше каква е връзката й с Кев. Докато четях, започваше да ми става ясно.
Изглежда, че в края на осемдесетте Тачър притиснала правителството на Буш да направи нещо, за да попречи на Норад да финансира ВИРА. Заради милионите ирландско–американски гласоподаватели обаче това било проблем. Сключили сделка: ако британците успеят да докажат, че парите на Норад се използват за купуване на наркотици, това щяло да помогне за дискредитирането на ВИРА в Щатите и Буш щял да е в състояние да предприеме съответните мерки. В крайна сметка, кой би се оплакал, че американското правителство се бори с разпространението на опасни наркотици?
Когато британската разузнавателна служба започнала да събира информация за нарковръзките на ВИРА с Гибралтар, като че ли се разкрила нова възможност. След събитията на 6 март, обаче, не можели да се възползват от нея. Онези гласове били прекалено важни.
В началото на деветдесетте Щатите имали ново правителство, а Великобритания — нов министър–председател. В Северна Ирландия започнал мирният процес. На САЩ било заявено — и съобщението било предадено на най-високо равнище, — че ако не притиснат ВИРА да седне на масата за преговори, Великобритания ще разкрие за какво се използват средствата, получени от Норад в Америка. Светът щял да приеме това като неспособност на силата, толкова настойчиво съветваща другите, да води войната с наркотиците в собствения си заден двор.
Сключили нова сделка. През 1995–а Клинтън позволил на Джери Адамс да влезе в САЩ — ход, който бил изгоден не само за пред ирландско–американските гласоподаватели, но по този начин президентът изглеждал и като цар на миротворците. Освен това като че ли възразявал срещу позицията на Джон Мейджър срещу ВИРА, но британците нямали нищо против — те знаели каква е целта. При затворени врати на Джери Адамс било заявено, че ако ВИРА пречи на мирния процес, САЩ ще се стовари отгоре им като цял тон димящи лайна.