Наистина било обявено примирие. Изглеждало, че вече е време за истински преговори, след всичките тези години на тайни контакти, които не водели доникъде. Клинтън и британското правителство щели да играят ролята на мирни посредници, а ВИРА щяла да има право на глас за начина, по който да оформят сделката.
На 12 февруари 1996–а, обаче, на пристанището Канари в Лондон, избухнала мощна бомба, която убила двама души и причинила щети за стотици милиони лири. Примирието било нарушено. Това означавало завръщане към обичайния бизнес.
Но нещата не свършили с това. Кев беше открил и това, че ВИРА се опитвали да шантажират някои гибралтарски държавни чиновници, при това с известен успех. Очевидно Гибралтар продължавал да е ключът за Европа. Испания криела прекалено много опасности. Терористите също се насочили към някои влиятелни личности в САЩ, за да могат безнаказано да продължат с наркосделките си. Една от жертвите, според Кев, заемала висок пост в БН. Проблемът му беше, че не знаеше коя е тя.
Аз обаче знаех — имах снимката на шефа му.
А сега бях наясно и с това защо Макгиър, Фърнахан и Макоули са били в Гибралтар. Който и да беше шантажираният, те се бяха готвили да го предупредят и да се опитат да го изнудят с документите за транспорта и снимките, за да отворят отново пътя. Навярно ЕТА бе поискала прекалено голям дял от печалбите в Испания.
Затворих лаптопа. Да, трябваше да се върна в Англия. Трябваше да се срещна със Симъндс.
Кели ме наблюдаваше.
— Добре — заключи делово тя. — Сега вече може ли да закусваме?
Заведох я в „Дънкин донътс“. Кели си поръча кутия мляко, аз кафе и двамата си взехме по няколко големи ароматни понички. Аз си взех шест.
В десет часа се спуснахме обратно с ескалатора в залата за пристигащи. Трябваха ми паспорти — британски или американски, нямаше значение какви. Погледнах списъка с международните полети на таблото. Имаше по-голяма вероятност да пътуваме с американски документи, при това единствено заради броя семейства, минаващи през бариерата.
Хората се блъскаха от двете страни на перилата и чакаха с фотоапарати и цветя. Двамата с Кели седнахме на пластмасовите седалки до багажния конвейер на вътрешни линии, от другата страна на входа за международните полети. Прегърнах я и се наведох към нея, сякаш просто си бъбрехме. Всъщност й обяснявах някои от най-фините детайли на кражбата.
— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?
Седяхме и наблюдавахме, докато първата вълна пристигащи по вътрешни линии прибираха багажа си.
Забелязах едно семейство.
— Търсим точно такова нещо, но те имат две момчета — усмихнах се аз. — Искаш ли да станеш момче за един ден?
— Няма начин. Момчетата смърдят!
Наведох нос към тениската си. И трябваше да се съглася с нея.
— Добре, ще почакаме.
Пристигна самолет от Франкфурт и този път ударихме бинго. Родителите бяха четирийсетина годишни, хлапетата — на десетина–единайсет, момче и момиче. Майката носеше прозрачна пластмасова ръчна чанта. Видях, че вътре има всичко необходимо. Не можех да повярвам на късмета ни.
— Виждаш ли ги? Тъкмо това ни трябва. Да вървим, хайде.
Последва леко колебание.
— Д–а–а–а… — Вече не изглеждаше толкова уверена. Трябваше ли да я карам да го прави? Все още можех да я спра. Докато вървяхме към тоалетните, трябваше да взема решение. Мамка му, да продължаваме и да свършваме с това!
— Тя влиза вътре с дъщеря си — казах аз. — Провери дали зад теб няма някой друг. Не забравяй, ще те чакам.
Небрежно ги последвахме. Съпругът остана с момчето, навярно, за да отидат при някой от автоматите за бонбони или да вземат такси.
Майката и дъщерята влязоха през входа за дамските тоалетни, като бъбреха и се кикотеха. Жената носеше чантата си през рамо. Ние влязохме през този за мъжките, отдясно на тоалетните за инвалиди, и незабавно се напъхахме в една от големите кабини.
— Ще те чакам тук, ясно ли е, Кели?
— Ясно.
— Спомняш ли си какво трябва да правиш?
Решително кимване.
— Давай тогава. — Затворих вратата. Тоалетните бяха достатъчно големи, за да има място за маневриране на инвалидна количка. Подът бе влажен и миришеше на препарати. Листът, закачен на вратата, показваше, че са чистили само преди петнайсет минути.
Сърцето ми туптеше толкова силно, че го усещах под ризата си. Цялото ми бъдеще зависеше от действията на едно седемгодишно момиче. Кели трябваше да пъхне ръка под вратата на кабинката, да вземе чантата, да я скрие под дъждобрана си и да излезе, без да поглежда назад. Лесна работа, само че в повечето случаи неуспешна. Но без паспорти нямаше начин да се измъкнем от страната. Нямаше как да се върна и при Големия Ал. Освен риска от пътуването, не можех да му се доверя поради простата причина, че нямах представа какво е правил, след като го оставихме. Трябваше незабавно да напуснем Щатите.