От мислите ми ме откъсна внезапно почукване и нервно: „Ник!“
Бързо отворих вратата и тя влетя вътре. Затворих и заключих, взех я на ръце и я отнесох до тоалетната чиния.
Спуснахме капака и седнахме. Аз й се усмихнах и прошепнах:
— Добра работа! — Кели изглеждаше едновременно възбудена и уплашена. Аз бях само уплашен, защото знаех, че всеки момент тук ще настане истински ад.
Така си и беше. Майката изхвърча от тоалетната с викове.
— Откраднаха ми чантата! Къде е Луиз? Луиз!
Момичето излезе и се разплака.
— Мамо! Мамо!
После двете се разпищяха. Сега не бе моментът да излизаме. Щяхме да привлечем вниманието на хората. Просто трябваше да поседим тук и да хвърлим едно око на паспортите.
Току-що бяхме обрали г–жа Фиона Сандборн и семейството й. Чудесно, освен факта, че г–н Сандборн изобщо не приличаше на г–н Стоун. Е, по-късно щях да направя нещо по въпроса. Но имената на двете хлапета бяха вписани в паспортите на всеки от родителите и това вече беше проблем.
Извадих парите и очилата й за четене. Тоалетното казанче се намираше зад стената. Нямаше къде да скрия тази чанта. Изправих се, казах на Кели да стане и се заслушах.
Жената беше намерила полицай. Представях си сцената навън. Сигурно вече се бе събрала малка тълпа. Ченгето си водеше бележки, разговаряше по радиостанцията, може би проверяваше другите кабинки. Целият се облях в пот.
Стоях до вратата и чаках сякаш цял час. Кели театрално се приближи на пръсти към мен. Наведох се и тя прошепна в ухото ми:
— Вече наред ли е всичко?
— Почти.
Тогава чух блъскане. Някой проверяваше свободните кабинки и чукаше на вратите на другите. Търсеха крадеца или, по-вероятно, самата чанта. Всеки момент щяха да стигнат до нас.
Нямах време за мислене.
— Кели, ти трябва да отговориш, ако почукат. Искам да…
Чук, чук, чук.
В затвореното пространство звукът отекна като затръшване на врата на затворническа килия.
— Полиция! — извика мъжки глас. — Има ли някой вътре? — Опита се да натисне бравата.
Бързо дръпнах Кели навътре в кабинката и прошепнах в ухото й:
— Кажи, че скоро излизаш.
— Скоро излизам! — извика тя.
Отговор не последва, просто процедурата продължи със следващата кабинка. Опасността беше преминала, или поне така се надявах.
Оставаше само да се освободя от пистолета и пълнителите. Нямаше проблем. Сложих ги в чантата на Фиона и я сгънах така, че да влезе в кошче за боклук.
Изтече един час преди да реша, че вече можем да се измъкнем навън. Обърнах се към Кели.
— Сега се казваш Луиз, ясно ли е? Луиз Сандборн.
— Ясно.
— Луиз, когато излезем от тук, искам да изглеждаш много весела и да ме държиш за ръка. — С тези думи взех сака. — Е, тръгваме!
— За Англия ли?
— Разбира се! Но първо трябва да се качим на самолета. Между другото, ти беше страхотна!
Влязохме в залата за заминаващи в 11:30. До първия възможен полет за Хитроу в 17:10 оставаха още няколко часа.
Отидох при един от телефоните и използвах номерата от безплатния справочник, за да се свържа с всяка от самолетните компании и да проверя за свободни места. В „Бритиш еъруейс“ нямаше, също и в „Юнайтид еъруейс“ за 18:10 и в „Юнайтид“ за 18:40. Накрая успях да намеря две места за полет с „Върджин“ в 18:45, давайки всички подробности за г–н Сандборн, който в момента пътуваше за летището. Заплащането стана за сметка на Големия Ал. Взех данните за кредитната му карта от квитанцията за автомобила под наем.
Минах покрай бюрото на „Върджин“ да проверя — отваряха чак в 13:30. Още час и половина чакане и потене.
Тери Сандборн беше малко по-стар, с дълга до раменете коса, започваща да посивява. Моята стигаше малко под ушите ми и бе кестенява. Слава Богу, че паспортът му беше отпреди четири години.
За радост на Кели и собственика на фризьорския салон на летището, аз се подстригах съвсем късо и заприличах на американски морски пехотинец.