После отидохме да купим опаковка болкоуспокоителни, чиято реклама твърдеше, че били идеалното решение за болките по време на женския месечен цикъл. Ако се съдеше по списъка на съставките, със сигурност бяха решението на моя проблем.
Надявах се полицията да приеме, че мотивът за кражбата са парите и вместо да разследва въпроса, да остави семейство Сандборн да съобщи за липсващите кредитни карти и паспорти. Не ме блазнеше мисълта да застана на билетното гише и ченгетата да ми се нахвърлят.
До отварянето на бюрото оставаха трийсетина минути. Имах да направя още нещо.
— Кели, трябва да идем до тоалетната.
— На мен не ми се ходи.
— За мен е, трябва да се маскирам. Ела и ще видиш.
Влязохме в тоалетната за инвалиди и затворихме вратата. Извадих очилата на Фиона. Бяха със златни рамки и със стъкла, дебели колкото дъното на бутилка от кола. Опитах ги. Рамките не бяха достатъчно широки, но горе–долу ставаха. Обърнах се към Кели и събрах очи. После трябваше да й помагам да престане с хиленето.
Извадих болкоуспокоителните от сака.
— Ще изпия тези хапчета и от тях ще ми стане лошо. Но всичко е с определена цел, разбираш ли?
— Е, добре де — кимна тя неуверено.
Изпих шест капсули и зачаках. След няколко минути започнаха да ме обливат горещи вълни, после по тялото ми изби студена пот. Вдигнах ръце, за да покажа, че всичко е наред, докато шестте понички и кафето се изливаха от устата ми в тоалетната чиния.
Кели удивено ме наблюдаваше, докато се миех. Погледнах се в огледалото: изглеждах също толкова блед и болнав, колкото се и чувствах. Изпих още две.
На дългата редица от гишета на „Върджин Атлантик“ имаше неколцина пътници и само една служителка. Когато приближихме, тя пишеше нещо с наведена глава. Беше около двайсет и пет годишна, чернокожа и красива.
— Здравейте, казвам се Сандборн. — От кодеина гласът ми бе прегракнал. — Би трябвало да има два билета за мен. — Опитвах се да изглеждам разсеян и скапан. — Надявам се, че зет ми ги е запазил? — Вдигнах поглед към небето в знак на надежда.
— Знаете ли номера?
— Съжалявам, той нищо не ми каза. Само Сандборн.
Тя набра името в компютъра и каза:
— Точно така, господин Сандборн: два билета за вас и Луиз. Колко чанти носите?
Бях провесил лаптопа през рамо и държах сака в ръка. Поколебах се, сякаш се чудех дали ще имам нужда от лаптопа.
— Само това — оставих сака на теглилката аз. Не тежеше много, но покривалото го издуваше и му придаваше естествен вид.
— Може ли да видя паспорта ви, моля?
Започнах да ровя из джобовете си. Не исках веднага да показвам документите на Сандборн.
— Вижте, знам, че сме късметлии, след като изобщо намерихме места, но възможно ли е да седим един до друг? — Наведох се малко по-близо към нея и почти прошепнах: — Луиз се страхува от самолетите.
Двамата с Кели разменихме погледи.
— Всичко е наред, миличка, всичко е наред. — Гласът ми отново падна. — Целта на пътуването ни не е много приятна.
Погледнах надолу към Кели, после отново към жената и направих болезнена гримаса.
— Баба й… — Оставих думите да увиснат, сякаш останалата част от изречението щеше да е прекалено ужасна за ушите на малко момиченце.
— Ще видя какво мога да направя, господине.
Тя затрака по клавиатурата на компютъра си. Поставих паспорта пред нея. Момичето вдигна поглед и се усмихна.
— Няма проблем, господин Сандборн.
— Прекрасно. — Но все пак страшно много ми се искаше да продължа разговора. — Чудех се дали ще е възможно да използваме чакалнята ви? Просто след химиотерапията бързо се уморявам. А тичахме цял ден и нещо не се чувствам добре.
Тя погледна към белезите и бледата ми кожа и след кратка пауза каза:
— Майка ми беше подложена на химиотерапия заради рак на черния дроб. Лечението беше успешно след всички мъки, които изтърпя.
Благодарих и за загрижеността и помощта.
„А сега ме пусни в чакалнята, без да чакам на шибаната опашка!“
— Един момент, да проверя. — Тя се усмихна на Кели и вдигна телефонната слушалка. След няколко секунди странен самолетен жаргон, момичето ме погледна и кимна. — Всичко е наред, господине. Чакалнята ни е обща с „Юнайтид“. Ще ви попълня покана.
Отново й благодарих и тя протегна ръка към паспорта ми. Надявах се вече да ме познава толкова добре, че това да е просто формалност. Тя го отвори и аз се извърнах, за да кажа на Кели колко вълнуващо ще е да иде на гости на баба си.