Потърсих монети в джоба си: имах около две лири и половина, но за това, което имах намерение да направя, щяха да ми трябват още, затова влязох в будката и си купих вестник с банкнота от двайсет лири. Жената зад щанда изглеждаше впечатлена.
Макгиър затвори слушалката и се върна на бара. Тези момчета очевидно не се канеха да заминават скоро — поръчаха по още една бира, разтвориха си вестниците и запалиха поредния фас.
Почаках две минути, после отидох при телефона, който бе използвал Макгиър. Вдигнах слушалката, пуснах две монети и погледнах номера на дисплея. Беше изчезнал. Е, какво пък, само щеше да отнеме повече време.
Набрах лондонски номер и чух женски глас.
— Добър ден. Идентификационният ви номер, моля?
— 2422. — Цифрите се бяха запечатали в паметта ми. Това беше първата половина от номера ми в армията от шестнайсетгодишната ми възраст.
— Имате ли телефонен номер?
— Не. Тази линия, моля.
— Почакайте.
Чух прещракване, после нищо. Не откъсвах поглед от играчите и пуснах нови монети в автомата. Жената се обади след минута.
— Какво време ви интересува?
— Бих искал информацията от 16:13 до сега.
— Разбира се. Желаете ли да ви потърся, или вие ще позвъните?
— Аз ще позвъня. Десет минути?
— Чудесно. Дочуване.
Това беше. Независимо къде се намираш, можеш да се свържеш с Фирмата и тя ще ти даде, каквото ти трябва.
Телефонирах десет минути по-късно. Изпълнихме същата процедура с идентификацията, после жената каза:
— Нищо до 16:10 часа. Вашингтон, номер 703 661 8230. „Вашингтонски таксиметрови услуги“, САЩ.
Записах си номера, затворих и после незабавно набрах.
— Добро утро, „Вашингтонски таксиметрови услуги“, тук е Джери. С какво мога да ви бъда полезен?
— Да, чудя се дали господин Ашдаун или Линдзи са наели такси? Просто искам да проверя дали ще дойдат навреме на срещала.
— О, да, господине, току-що. Ще ги вземем от Дълъс, пристигат с полет номер…
— В хотела ли ще ги оставите — прекъснах го аз, — или ще дойдат направо при мен, на „Тайсънс Корнър“?
— Чакайте да проверя, господине… Пътуват за „Уестин“ на „Ем Стрийт“.
— Добре. Благодаря ви.
Сега само трябваше да стигна до Уестин преди тях. Изглежда всичко вървеше по плана. Или пък скапаняците ме бяха фиксирали и се опитваха да ме заблудят.
Обявиха полета до Хитроу. Двамата се изправиха, намериха бордовите си карти и тръгнаха. Последвах ги.
В такива случаи винаги се пътува с първа класа, за да си в предната част на самолета. Така можеш или да седнеш и да гледаш как се качват твоите хора, или да ги пуснеш пред теб и да се качиш после. Накрая можеш да изчакаш обектът да слезе от самолета и естествено да го последваш или да излезеш преди него, за да си готов да го поемеш навън от терминала.
Помислих си дали да не пийна нещо, но се отказах — можеше да ми се наложи да действам веднага, щом минехме от другата страна. Тези момчета изглеждаха опитни професионалисти, така че най-вероятно щяха да кротуват. Но това не означаваше, че мога да си позволя някакво по-силно питие.
Когато се настаних на седалката си, се замислих за Кев и семейството му. Бях с него, когато се запозна с Марша, кумувах на сватбата им и дори бях кръстник на Аида, второто им дете. Приех работата сериозно, макар че всъщност не знаех какво точно би трябвало да правя на Божия фронт.
Знаех, че никога няма да имам свои деца — бях прекалено зает да тичам по лайняни задачи като тази. Кев и Марша го разбираха и се опитваха да ме накарат да се почувствам част от семейството им. Бях израснал с мечтите за идеалното семейство и според мен Кев го бе постигнал. Първият му брак беше малко нещо фалшив, но не и този. Работата му в БН бе свързана предимно със седене зад бюро. Харесваше му. „Така имам повече време за хлапетата, приятел“ — казваше той. За щастие Марша беше зряла и разумна — когато ставаше въпрос за семейството, двамата отлично се допълваха. В дома им на „Тайсън Корнър“ човек можеше да се наслади на нежната им обич, но след три–четири дни всичко това ми идваше прекалено и трябваше да се изнасям. Някак си не можех да понасям хората да проявяват такава привързаност. Предполагам, че тъкмо затова винаги съм се чувствал по-спокойно в компанията на Юън. И двамата бяхме от един дол дренки.