След това ме отведоха на разпит, като ме обвиниха, че съм педофил и съм осигурявал деца в Тайланд, което беше странно, като се имаше предвид, че идвам от нелегална операция в Русия. Не можех да кажа нищо, просто трябваше да отричам и да чакам системата да ме измъкне.
След около четири часа разпити ме бяха върнали в килията. Дойдоха хора от разузнавателната служба, за да ме информират за станалото. Шибана процедура. Проверяваха всички агенти, завръщащи се в Англия. Единственият проблем бе, че не бяха избрали подходящо обвинение. Полицаите очевидно не чакаха да се стигне до съдебната зала, когато си имаше работа с мъчители на деца, и отвеждаха всеки, когото пипнеха, за да му съобщят добрата новина. Бяха ритали едно от момчетата, което кацна в Джърси, толкова жестоко, че се бе наложило да го откарат в болница.
Кели все още беше сънена и изглеждаше толкова ужасно, колкото се чувствах и аз. Сякаш бе спала в храсталак. Прозя се и направи опит да се протегне. Докато отваряше очи и се оглеждаше наоколо съвършено объркана, аз й се усмихнах и й предложих кутия портокалов сок.
— Как си днес, Луиз?
Секунда–две изглеждаше дезориентирана, после зацепи.
— Добре съм. — Замълча, ухили се и прибави: — Татко. — После затвори очи и се обърна, като се опитваше да оправи възглавницата и одеялото си. Не ми даде сърце да й кажа, че скоро ще се приземим.
Изпих портокаловия й сок, докато на видеоекраните се появяваше надписът „Добре дошли в Лондон“, последван от великолепни гледки, кралската кавалерия на коне, маршируващи гвардейци, кралицата в каретата си. Лондон никога не ми беше изглеждал толкова прекрасен.
После самолетът кацна и ние отново станахме актьори.
Всички скочиха от местата си, сякаш щяха да пропуснат нещо. Наведох се към Кели.
— Стой тук, заникъде не бързаме. — Исках да се влеем по средата на навалицата.
Накрая събрахме целия багаж в раничката на Кели, взехме мечетата и се наредихме на опашката. Опитвах се да гледам напред, но не можех да видя много.
На рампата стояха трима мъже — обичайните служители на летището във флуоресцентни якета, — които помагаха на жена в инвалидна количка. Нещата изглеждаха наред — свободата ми се струваше толкова близко.
Поехме по отклонението, което водеше към главния терминал. Кели бе абсолютно безгрижна, което беше добре. Не исках да разбере какво става.
И в двете посоки се движеше много народ; някои тичаха с ръчен багаж, влизаха и излизаха от магазините, мотаеха се около изходите. Аз носех раничката на Кели й лаптопа през рамо и я държах за ръка. Тя носеше мечетата.
Хитроу е най-контролираното и най-обезопасеното летище в света. Вече ни следяха невидими очи и сега не бе време да изглеждаме потайни или виновни. Ескалаторът спря до изход 43–47, десетина метра нататък започваше друг. Докато се тътрехме напред, изчаках от двете ни страни да се отвори пространство и се наведох към Кели.
— Да не забравиш, че днес съм ти татко. Ясно ли е, Луиз Сандборн?
— Няма начин! — с широка усмивка отвърна тя.
Надявах се, че двамата ще се усмихваме по същия начин и след трийсет минути.
Стигнахме до края на ескалатора и слязохме на долния етаж, следвайки табелите за паспортния контрол и багажния конвейер. Още от стълбите можех да видя имиграционната зала. Това беше мястото, където мъките ни или щяха да свършат, или щяха да ни пипнат.
На всяко от гишетата чакаха по четири–пет души. В опит да си намеря някаква занимавка, вместо да изглеждам нервен, започнах да се шегувам с Кели. Стотици пъти бях влизал нелегално в различни страни, но никога толкова неподготвен или под такова напрежение.
— Всичко наред ли е, Луиз?
— Готова съм, татко.
Подадох й нейната раничка, така че да мога да извадя паспорта и имиграционната карта от джоба си. Отидохме на гишето за паспортен контрол и застанахме на опашката. Постоянно си напомнях за един американски познат, който пътувал от Бостън за Канада и после обратно до Англия. Случайно взел паспорта на приятеля си, с когото били в една и съща хотелска стая. Човекът нямал време да се върне обратно, за да смени паспорта, затова трябвало да го използва. Никой не му обърнал внимание.
Чакахме реда си. Все още с лаптопа на дясното ми рамо, аз държах Кели с лявата си ръка. Продължавах да гледам надолу и да й се усмихвам, но не прекалявах — това би събудило подозрение. Знаех, че ни наблюдават на мониторите и иззад двустранни огледала. Служителката махна с ръка и усмихнато пусна бизнесмена пред нас да мине. Сега бе нашият ред. Застанахме пред гишето.