Подадох й документите си. Тя плъзна поглед по картата. После сведе очи към Кели.
— Здравей, добре дошла в Англия.
Кели й отвърна със съвсем американско „Здрасти“.
Жената изглеждаше четирийсетина годишна, с боядисана коса.
— Добре ли пътувахте? — попита тя.
Кели държеше в едната си ръка Джени — или Рики? — за ухото, а главата на другото мече се подаваше от раничката на гърба й.
— Да, чудесно, благодаря — отвърна тя.
— А как се казваш? — продължи да я разпитва жената, все още загледана в картата.
Можех ли да й се доверя, че ще се справи, или трябваше да се намеся?
Кели се усмихна и изтърси:
— Кели!
Какъв фал! Бяхме стигнали чак дотук, бяхме преживели какво ли не, само за да ни хванат като в някой евтин филм.
Незабавно се усмихнах на хлапето.
— Не, не се казваш така! — Не исках да гледам към жената. Усещах, че усмивката напуска лицето й, че очите й се впиват в мен.
Последва пауза, която ми се стори цял час. Представях си как служителката насочва показалец към скрит бутон.
Кели реагира преди мен.
— Да бе, майтап — изкикоти се тя и протегна напред мечето. — Това е Кели! Аз се казвам Луиз. А ти?
— Маргарет. — Усмивката се върна върху лицето на жената. Само да знаеше колко малко й оставаше да ни разкрие.
Тя разтвори паспорта. Очите й се плъзнаха по снимката, после по лицето ми. Остави паспорта под равнището на гишето — видях издайническия проблясък на ултравиолетова светлина. След това ме погледна в очите и попита:
— Кога е правена тази снимка?
— Преди около четири години, струва ми се. — Немощно й се усмихнах и казах с тих глас, сякаш за да не ме чуе Кели: — Подложиха ме на химиотерапия. Косата ми тъкмо започва пак да расте. Потърках главата си. Кожата ми беше влажна и студена. — Водя Луиз при родителите на жена ми, понеже преживяхме много тежък период. Жена ми остана със сина, защото в момента е болен. Както обикновено, всички неприятности се стоварват накуп!
— О! — рече тя с такъв тон, като че ли искрено ми съчувстваше, но не ми върна паспорта.
Последва продължително мълчание. Може би жената очакваше да го запълня с някакво признание, или просто се опитваше да измисли няколко топли думи?
— Приятно прекарване — каза накрая служителката и постави документите обратно на гишето.
Изпитах непреодолимо желание да ги грабна и да побягна с тях.
— Много ви благодаря — отвърнах аз, взех ги и ги прибрах в джоба си. После грижливо закопчах копчето, защото така би направил всеки нормален баща. Едва тогава се обърнах към Кели: — Хайде, миличка, да вървим!
Закрачих напред, но Кели се опъна. О, мамка му, какво имаше пък сега?
— Довиждане, Маргарет — усмихнато махна с ръка тя, — приятен ден!
Това беше. Почти се бяхме измъкнали. С багажа нямаше да имам проблем, просто защото нямаше да го взема.
Погледнах към конвейера. В момента там чакаха и пътниците от Брюксел, затова се насочих към синия изход. Даже ако ни наблюдаваха и ни бяха спрели, защото Кели носеше раница с емблемата на „Върджин еърлайнс“, щях да изиграя ролята на глупака.
На синия изход обаче нямаше дежурни митничари. Бяхме свободни.
37.
Големите плъзгащи се врати водеха към залата за пристигащи. Минахме през навалицата от хора, размахващи карти за таксита или очакващи посрещачите си. Никой не ни обръщаше внимание.
Насочих се право към гишето за обмен на валута. След като получих повече от триста лири в брой, открих, че предишната вечер съм се справил добре с Рон, Мелвин и семейство Сандборн. Естествено, забравих да поискам дребни и трябваше цяла вечност да чакаме на опашка, за да купим билети за метрото. Нямаше значение — дори едночасовото пътуване ми достави удоволствие. Бях свободен човек сред обикновени хора. Никой не знаеше кои сме, нито пък се опитваше да насочи пистолет срещу нас.
Ситито представлява странна архитектурна комбинация. Докато се отдалечавахме от станцията на метрото, минахме покрай величествени сгради с колони и пуритански прави линии. Завихме зад ъгъла и се озовахме пред чудовища, строени през шейсетте и в началото на седемдесетте години от архитекти, които със сигурност бяха пили хапчета „Хайде да преебем лондонското сити“. Трябваше ми тъкмо една от тези сгради, Национална западна банка на „Ломбърд Стрийт“ — толкова тясна улица, че през нея можеше да се провира само по един автомобил.