Влязохме през въртящите се врати от стомана и стъкло и се озовахме в банковата зала, в която множество касиерки седяха зад бронирани стъкла. Но аз не бях дошъл тук за пари.
На рецепцията стояха мъж и жена, и двамата малко над двайсетгодишни, и двамата облечени в официалните костюми на банката. На джобовете на гърдите им бяха извезани малки емблеми.
Видях, че незабавно ни хвърлят оценяващ поглед и сбърчват ноздри. Поздравих ги с енергично „Здрасти, как сте?“ и поисках да разговарям с Гай Бексли.
— Бихте ли ми казали името си, моля? — попита момичето, докато вдигаше телефонната слушалка.
— Ник Стивънсън.
Тя набра вътрешен номер. Момчето отиде да си гледа работата.
Наведох се надолу и прошепнах на Кели:
— По-късно ще ти обясня.
— След малко ще дойде. Бихте ли желали да седнете?
Изчакахме на канапе — много дълго, много ниско и изцяло от изкуствена материя. Усещах как мозъчето на Кели прещраква.
И, естествено, последва въпросът:
— Ник, сега Луиз Стивънсън ли съм или Луиз Сандборн?
Почесах се по главата.
— Х–м–м… Кели!
Гай Бексли се появи. Той бе моят „ръководител връзки“, каквото и да означаваше това. Знаех само, че е човекът, към когото се обръщах в случай, че искам да извадя осигурителното си покритие. Беше трийсетина годишен и по прическата и козята му брадичка можеше да се прецени, че се чувства неудобно в униформения костюм и че би бил далеч по-доволен да носи кожени панталони, да държи бутилка водка и цяла нощ да беснее гол до кръста.
Ръкувахме се.
— Здравейте, господин Стивънсън, отдавна не съм ви виждал.
Свих рамене.
— Работа. Това е Кели.
Той се наведе надолу и каза: „Здравей, Кели“, което всъщност означаваше „Учили са ме как да се запознавам с деца“.
— Искам само да взема за пет минути кутията си, приятел.
Последвах го към редицата от разделени със стъкло офиси в отсрещната част на залата. Бях идвал много пъти. Всички кабинки бяха еднакви: кръгла маса, четири стола и телефон. Тук хората брояха парите си или искаха заем. Той понечи да си тръгне.
— Може ли също да получа сведение за диамантените си запаси?
Гай кимна и излезе.
— Какво правим тук? — попита Кели.
Вече трябваше да съм научил, че не обича да я оставям на тъмно. Също като татко си.
— Почакай и ще видиш — намигнах й аз.
Няколко минути по-късно Гай се върна, остави кутията на масата и ми даде разпечатка на сметката ми. Чувствах се невероятно нервен, докато я разгъвах. Очите ми се забиха право в долния десен ъгъл.
Четиристотин двайсет и шест хиляди петстотин и седемдесет долара, пресметнати по 1.58 долара за лира!
Големия Ал го беше направил! Бексли обаче все още стоеше до мен и аз се насилих да се овладея.
— Ще остана само около пет минути — казах.
— Съобщи на рецепцията, когато свършиш. Те ще върнат кутията в трезора. — Ръкува се с мен, каза: „Чао, Кели!“ и затвори вратата зад себе си.
Металната кутия — петдесет на трийсет сантиметра, имаше евтина ключалка отгоре, която се отваряше с натискане. Бях я купил от „Улуъртс“ само за десет лири. Тогава имах намерение да наема депозитен сейф, но после си спомних за случая в Найтбридж отпреди години. Пък и това означаваше да използвам ключ, а надали винаги щях да го нося със себе би. Така беше по-лесно — единственият проблем бе, че ако се наложи да се чупя от страната, можех да го направя само през работното време на банката.
Натиснах ключалката и извадих двата стари броя на „Частен детектив“, които бях сложил най-отгоре в случай, че капакът случайно се отвори. Метнах ги на Кели.
— Виж дали ще успееш да разбереш нещо. — Тя взе единия и запрелиства страниците.
Първото, което извадих, бе мобифонът и зареждащото устройство. Включих го. Батерията все още работеше, но въпреки това я сложих в устройството, което включих в контакта на стената.
После посегнах към прозрачната найлонова торбичка, в която бях скътал пачки щатски долари и лири стерлинги, пет южноафрикански крюгеранда5 и десет полусуверена6, които бях откраднал след войната в Залива. Всички войници, които бяхме зад вражеските линии в Ирак, получихме по двайсет такива — като подкупи за местните, в случай, че заразим. Всички от моя патрул успяхме да запазим по десет и после обявихме, че сме загубили останалите по време на контакт. Отначало ги пазех просто като сувенири, но скоро стойността им нарасна. Оставих ги вътре — интересуваха ме само лирите.