Изрових европейската кожена чантичка с каишката, в която имах пълен комплект документи: паспорт, кредитни карти, шофьорска книжка, въобще всичко, което ми трябваше, за да се превърна в Никълъс Дънкън Стивънсън. Беше ми отнело години, за да се сдобия с такова сериозно прикритие, произхождащо от номер на социална застраховка, който бях купил за петдесет лири в една брикстънска кръчма.
После извадих ноутбук. Страхотна работа — в която и точка на света да се намирах, можех да разполагам с факс, да пращам съобщения, да използвам текстов редактор и да поддържам база данни. Проблемът бе, че нямах представа как точно да работя с него. Използвах единствено телефонния и адресния указател, защото в тях се влизаше само с парола.
Хвърлих бърз поглед към Кели. Тя прелистваше „Частния детектив“ без да разбира нито дума. Пъхнах ръка до дъното на кутията и извадих деветмилиметров полуавтоматичен браунинг, който бях донесъл от Африка в края на осемдесетте. Заредих пълнителите и проверих патронника. Кели вдигна очи, но не й обърна внимание.
Включих ноутбука, набрах 2242 и открих, че някой търси номера. Вдигнах телефонната слушалка. Кели отново ме погледна.
— На кого ще звъниш?
— На Юън.
— Кой е той? — На лицето й се изписа объркване.
— Най-добрият ми приятел. — Набрах номера.
— Но…
Доближих показалец към устните си.
— Ш–ш–шт.
Нямаше го. Оставих съобщение на телефонния секретар. После прибрах лаптопа в кутията и всичко останало, което нямаше да взема със себе си — включително разпечатката.
Кели вече се беше отегчила от „Детективите“, затова ги взех и ги сложих обратно в кутията. Вече очаквах въпроса й.
— Ник?
Продължих да събирам багажа.
— Да?
— Нали каза, че Дейвид ти бил най-добрият приятел?
— А, да. Всъщност Юън е най-добрият ми приятел. Просто понякога се налага да му викам Дейвид, защото… — Опитах се да измисля някоя лъжа; но защо ли? — Казах ти така, защото ако ни хванеха, нямаше да знаеш истинското му име. И нямаше да можеш да го издадеш на никого. Винаги се прави така. Нарича се „оперативна сигурност“. — Най-после затворих кутията. Тя се бе замислила над думите ми.
— Е, добре. Когато се срещнеш с Юън, той дори може да ти покаже онзи под, за който ти разправях.
Подадох глава иззад ъгъла и махнах с ръка на момичето на рецепцията да вземе кутията.
После се обърнах към Кели:
— Време е за пазар. Я да видим сега… Трябва да купим хубави нови дрехи за двама ни и после да се настаним в хотел, докато чакаме Юън да позвъни. Как ти се струва?
Лицето й грейна.
— Става!
Когато свършеше всичко това, трябваше да си отворя банкова сметка под друго име, да прехвърля парите и да престана да съм Стивънсън. Досадна работа, но с онези 426.570 долара определено можеше да се живее.
Пътуването с такси до „Трафалгар Скуеър“ се превърна в туристическа обиколка, по време на която аз се вживях в ролята на гид. По изражението на таксиметровия шофьор в огледалото се досещах, че повечето от подробностите, които обяснявах на Кели, са грешни.
Движехме се по „Странд“, когато забелязах магазини за дрехи от двете страни на улицата. Платихме и отидохме да купим дънки, тениски и принадлежности за баня. После хванахме друго такси и поехме към хотел „Браунс“.
— Там ще ти хареса — казах аз. — Има два входа, така че можеш да влезеш откъм „Доувър Стрийт“ и да излезеш от другата страна, на „Албърмарл Стрийт“. Което е много важно за шпиони като нас.
Взех номера от телефонни услуги, включих мобифона и позвъних в хотела, за да направя резервация. След по-малко от половин час бяхме в нашата стая, но едва след като открих, че изходът на „Доувър Стрийт“ вече е затворен.
Стаята по нищо не напомняше онези дупки, в които бяхме живели. Цялата бе в плюш, удобна и най-хубавото — имаше минибар пълен с тоблерони. Можех човек да убия за една бира, но трябваше да почакам — имах да върша работа.
Разликата между часовите пояси започваше да си взима своето. Кели изглеждаше изтощена. Тя се пльосна на леглото и аз я съблякох, после я напъхах под завивките.
— Можеш да вземеш вана и утре — прошепнах й аз. Само след около две минути тя отново се превърна на морска звезда.