Проверих сигнала на мобифона и зареждащото устройство. Юън познаваше моя глас и щеше да разбере смисъла на съобщението ми: „Обажда се Джон, водопроводчикът. Кога искаш да дойда, за да ти оправя чешмата? Врътни една шайба…“
Реших да подремна десетина минути, може би да взема душ, да донеса нещо за ядене, а после да си легна… В края на краищата беше едва пет часът следобед.
Десет минути по-късно, в шест без петнайсет сутринта, телефонът иззвъня. Натиснах бутона и чух „Ало?“, произнесено с онзи много нисък, много овладян глас, който отлично познавах.
— Нуждая се от помощта ти, приятел — казах аз. — Можеш ли да дойдеш в Лондон?
— Кога ти трябвам?
— Веднага.
— В Уелс съм. Ще отнеме малко време.
— Ще те чакам на този телефон.
— Няма проблем. Ще взема влак — така ще стане по-бързо.
— Благодаря. Звънни ми около час преди да стигнеш на „Падингтън“.
— Добре, ясно.
Телефонът замлъкна.
Никога не се бях чувствал толкова облекчен. Все едно да затвориш слушалката, след като докторът току-що ти е казал, че резултатите от теста за рак са отрицателни.
Пътуването с влак щеше да му отнеме повече от три часа, така че нямаше какво друго да правя, освен да се наслаждавам на временното затишие в битката. Кели се събуди, докато аз наваксвах пропуснатото за изборите в броя на „Таймс“, който бяха пъхнали под вратата. Позвъних в рум сървиза и прехвърлих телевизионните канали. Никакви „Пауър рейнджърс“. Страхотно.
След като се повъргаляхме в леглата, накрая двамата с Кели станахме, изкъпахме се, преоблякохме се и е, вече изглеждахме прилично. Спокойно се разходихме до станцията на метрото през „Пикадили Съркъс“, „Лестър Скуеър“ и „Трафалгар Скуеър“. Изнесох още една лекция за забележителностите, която Кели не слушаше. Единственото й желание беше да нахрани гълъбите. Постоянно си гледах часовника в очакване Юън да ми се обади и докато гълъбите все още връхлитаха Кели на площада, телефонът иззвъня. Запуших с пръст другото си ухо, за да не чувам шума на уличното движение и радостните писъци на Кели и другите хлапета, докато птиците се опитваха да им изкълват очите.
— Сега съм на един час от „Падингтън“.
— Страхотно. Ще те чакам на трети перон на гара Чаринг крос, става ли?
— Става.
Хотел „Чаринг крос“ беше част от комплекса на гарата и само на две минути път пеш от „Трафалгар Скуеър“. Бях го избрал, защото знаех, че от фоайето се виждат такситата, които спираха пред гарата, за да оставят пътниците си.
Започнахме да чакаме и наблюдаваме. Бе пълно с американски и италиански туристи. Американците се тълпяха пред туристическото бюро и се записваха за всякакви обиколки из града, а италианците просто слизаха от асансьора и се насочваха към изхода в една шумна, размахваща ръце тълпа, която се опитваше едновременно да излезе през стъклените врати.
Около половин час по-късно видях такси с позната фигура на задната седалка. Посочих го на Кели.
— Няма ли да го посрещнем?
— Не, ще останем тук и ще гледаме, защото искам да го изненадаме. Точно като в Дейтона, спомняш ли си?
— А, да. Трябва да стоим на разстояние.
Той слезе от таксито. Толкова се радвах да го видя, че ми се искаше да изтичам навън. Носеше дънки и едни от онези обувки, които рекламират в неделните притурки. В сравнение с тях „Хъш пъпис“ бяха върхът на модата. Беше и с черно найлоново яке, така че лесно изпъкваше на гарата.
— Ще му дадем две минути — казах на Кели аз, — после ще идем да го изненадаме, нали?
— Да! — възбудено извика тя. На гърба на дъждобрана й имаше две птичи курешки. Изчаках ги да изсъхнат, преди да ги избърша.
Изчаках пет минути, за да видя дали го следят. После с Кели закрачихме към гарата и минахме през двете арки до билетните каси. На перон 3 видяхме Юън, облегнат на стената и зачетен във вестник. Същото усещане: искаше ми се да изтичам и да го прегърна. Бавно се насочихме към него.
Той вдигна очи и ме видя. Двамата се усмихнахме и си казахме: „Здрасти, как е?“ Юън погледна към мен, после към Кели, но замълча — знаеше, че по някое време ще му обясня. Тръгнахме към стълбището, което ни отведе към реката. Докато вървяхме, той погледна към главата ми и се помъчи да скрие усмивката си.
— Страхотна прическа!
Взехме такси от гарата на кея. Процедурата си е процедура и целта й е да те пази: в момента, в който започнеш да претупваш процедурата, има вероятност да се прецакаш. Зададохме на шофьора обиколен маршрут, за да си покрием задниците, и вместо за десет минути по права линия, стигнахме до „Браунс“ за двайсет.