Очаквах незабавен отговор и го получих.
— Няма проблем. — На лицето му се плъзна усмивка. Бях го оставил да си бъбри с Кели, за да могат да се опознаят.
— В Брекън ли ще я заведеш?
— Да. Споменал ли си й, че живея в Уелс?
— Казах й, че живееш в кошара.
Той хвърли фаса в тоалетната чиния, защото знаеше, че мразя и това.
Поставих ръце на раменете му.
— Изживях една шибана седмица.
— Не се тревожи. Хайде да се върнем в стаята и да си допием кафето. После просто иди да дадеш онези лайна на Симъндс и свършвай с това.
— Как беше бургерът?
— Страхотен. Оставих на Юън малко картофки.
Седнах на леглото до нея.
— Виж, Кели, тъй като аз трябва да свърша една работа в Лондон, двамата с Юън си поговорихме и смятаме, че няма да е зле да заминеш за провинцията заедно с него и да останеш в къщата му. Само за една нощ, утре ще дойда. Какво мислиш? Хей, даже можеш да видиш пода, който поставихме. Спомняш ли си, разказвах ти за това?
Тя разбра, че няма избор и това се изписа на лицето й.
— Няма да се бавя, а навсякъде около къщата на Юън има овце — прибавих аз.
Кели погледна надолу, към ръцете си, и промълви:
— Искам да остана с теб.
— Какво, не искаш да отидеш ли? — с престорена изненада възкликнах аз. — Но там ще видиш толкова много овце!
Тя се засрами. Бе прекалено добре възпитана, за да откаже пред Юън.
— Няма да е за дълго — продължих аз. После най-коварно затворих капана. — Юън ти харесва, нали?
Момичето кимна, без да откъсва очи от мен.
— Ще е само за една нощ. Пък и ще ти телефонирам, ще можем да си говорим.
Тя изглеждаше много недоволна. В крайна сметка й бях обещал повече да не я изоставям. Мобифонът случайно ми попадна пред очите и ми хрумна идея.
— Ами ако ти дам мобифона си? Ще те науча да го използваш. — Започнах да си играя с бутоните. — Ето, вземи го. Ако ти покажа как да работиш с него, довечера ще можеш да го сложиш под възглавницата си.
Вдигнах поглед към Юън и се опитах да го въвлека в разговора.
— Защото тя ще има самостоятелна спалня, нали?
— Точно така, ще й предложа самостоятелна спалня, онази, която гледа към кошарата.
— И ми се струва, че в стаята й има телевизор, нали? — попитах аз.
— Да, има — кимна той, навярно чудейки се откъде ще намери телевизор.
В крайна сметка постигнахме съгласие. Кели не беше във възторг, но прие нещата. Включих телефона, набрах номера си и й го подадох.
— Просто включи зареждащото устройство в контакта, когато стигнеш там, и мобифонът ще работи, става ли?
— Става.
— После го пъхни под възглавницата си, за да го чуеш, когато иззвъни.
— Както кажеш. — Кели вече бе разбрала, че определено няма избор.
— Знаеш ли какво — обади се Юън, — най-добре да вземем мечетата ти, ако ще заминаваме за провинцията. Как се казват? Някога пътували ли са с влак?
Това веднага затопли още повече отношението й към него. Слязохме по стълбището и взехме такси до гара Падингтън.
38.
Накупихме й сладоледи, сладки, напитки и какво ли не, за да не й позволим да мисли за това, което ставаше. Тя все още се чудеше кой комикс да си вземе, когато Юън си погледна часовника и каза:
— Скоро трябва да тръгваме, приятел.
Придружих ги до перона и силно прегърнах Кели на вратата на вагона.
— Довечера ще ти позвъня. Обещавам.
Докато се качваше, Джени и Рики гледаха към мен от раничката на гърба й.
— Добре.
Дежурният вървеше покрай вагоните и затваряше вратите. Юън спусна прозореца, за да може Кели да ми махне.
— Ник? — Тя се наведе към мен и ме повика така, сякаш искаше да ми прошепне нещо.
— Какво? — Доближих лицето си до нейното.
— Това. — Детето ме прегърна през шията, притисна ме и залепи силна целувка на бузата ми. Бях толкова потресен, че просто останах там, докато влакът потегли.
— До утре! — извика Юън. — Не са тревожи за нас. Ще се оправим.
Докато влакът бавно изчезваше, аз изпитах същото чувство както в момента, в който бях видял да качват трупа на Пат в линейката, но сега не можех да разбера защо. В края на краищата всичко това беше за доброто на Кели и я оставях в сигурни ръце. Насилих се да го приема като поредния проблем, от който се бях освободил, и се насочих към външните телефони.