От „Вохол“ ми отговориха делово:
— Номерът, моля?
— 2612.
Последва пауза, после чух глас, който незабавно познах.
— Здравей, 2612.
— Тук е Стоун. Намерих каквото ти трябваше.
— Ник! Къде си?
Запуших другото си ухо с пръст, докато съобщаваха за поредния заминаващ влак.
— В Англия съм.
— Отлично!
— Отчаяно искам да се срещнем.
— И аз. Но няма да мога да се откъсна от тук до малките часове. — Той замълча за миг. — Навярно можем да се поразходим и да поговорим. Да речем, в четири и половина утре сутринта.
— Къде?
— Ще тръгна към гарата. Предполагам, че ще ме откриеш.
— Няма проблем.
Затворих слушалката с чувството, че зарът най-после се търкаля в моя полза. Кели беше в безопасност, Симъндс изглеждаше отзивчив. С малко късмет ми оставаха само часове до края на тази каша.
Върнах се в хотела, поръчах кола под наем, за да взема Кели от Брекън след срещата, после хапнах. Мислено преповторих какво и как ще кажа на Симъндс. Несъмнено притежавах точно онези доказателства, които той бе поискал. Жалко, че не бях взел видеокасетата, за да потвърди думите ми, но онова, което бях открил, навярно щеше да е повече, отколкото Симъндс очакваше. В най-лошия случай щяха да изтрият досието ми и да ме освободят. Поне имах няколко лири, за да започна нов живот.
Замислих се за Кели. Какво щеше да стане с нея? Къде щеше да иде? Щеше ли всичко видяно и случило се с нея и семейството й да й повлияе по някакъв начин? Опитах се да не се задълбочавам, като си внушавах, че всичко ще се нареди — някак. В това отношение Симъндс можеше да помогне. Навярно би могъл да уреди да я върнат на бабите и дядовците й или поне да ме посъветва къде да потърся помощ.
Опитах се да поспя, но така и не успях. В три сутринта взех колата от паркинга и потеглих към моста „Вохол“.
Заобиколих отдалече — стигнах чак до края на „Кингс Роуд“, след това завих към реката и отново поех на изток. Исках за последен път да подредя мислите си, а и защото за мен пустинният кей и облените в светлина исторически мостове бяха най-красивата гледка на света. Точно тази нощ светлините като че ли блестяха малко по-ярко и мостовете изглеждаха по-фокусирани. Прииска ми се Кели да е тук, за да види всичко това заедно с мен.
Стигнах рано до моста „Вохол“. Подкарах на изток, по пътя покрай реката, към следващия мост — „Ламбет“. Когато минах покрай мястото на срещата, не забелязах нищо подозрително. На бензиностанцията оттатък улицата, приблизително по средата на разстоянието до моста „Ламбет“, чакаха четири автомобила — групи хлапетии наливаха бензин и си купуваха шоколади, няколко подранили микробуса на фирми за почистване на офиси зареждаха, преди да започне смяната им.
По-нататък, от отсрещната страна на реката, се виждаше Уестминстърският дворец. Усмихнах се. Членовете на парламента само да знаеха какво подготвят разузнавателните служби! Според новините по радиото имаше голяма вероятност скоро да осъмнем с ново правителство. Не че бих могъл да гласувам за когото и да е. Аз не съществувах като Стоун, Стамфърд, Стивънсън или който и да е друг, от години насам.
Направих пълен кръг и се насочих обратно, по същия път, към „Вохол“. Все още ми оставаше време за убиване, затова спрях на бензиностанцията и си купих нещо за пиене и сандвич.
Мястото на срещата изглеждаше нормално. Възнамерявах да взема Симъндс, да направя колкото може повече завои, докато отиваме при колата ми, и после да се поразходим. По този начин можех да контролирам положението, можех да пазя себе си, а и него.
Паркирах на около четиристотин метра западно от мястото на срещата. Докато ядях сандвича си, проверих обратния път до автомобила. Излязох и закрачих по улицата. Пристигнах в четири без пет. Все още нямаше какво да правя, затова позяпах витрината на магазин за мотоциклети и реших, че наистина ще си купя един за подарък. Не, за награда.
В четири и двайсет застанах в сенките на железопътните арки срещу изхода, през който предполагах, че ще излезе Симъндс. Наоколо се мотаеха по един–двама души, прибиращи се от баровете или на път за поредния бар. Пиянските им смехове отекнаха в неподвижния утринен въздух, после отново се спусна тишина.
Познах го веднага — леко приведен напред, с пружинираща походка. Зави надясно от изхода и застана на пешеходната пътека с намерението да се насочи към металния надлез към гарата. Нямаше закъде да бързам — щях да го оставя да дойде при мен.