Докато Симъндс пресичаше улицата, излязох от сенките в основата на надлеза.
Той се усмихна.
— Как си, Ник? — Продължи да крачи, като кимна наляво към моста „Ламбет“. — Искаш ли да се поразходим? — Това не беше въпрос.
Обърнах глава в срещуположната посока, към колата си.
— Уредил съм транспорт.
Той спря и ме погледна с изражението на разочарован учител.
— Не, мисля, че ще повървим.
Аз бях домакин на срещата и Симъндс трябваше да е наясно; че отговорността за безопасността е моя. Той обаче продължи да ме гледа още няколко секунди и после, сякаш знаеше, че ще го последвам, продължи да върви. Тръгнах до него.
В мрака, от отсрещната страна на Темза, пред нас сияеше Парламентът, като че ли излязъл от пощенска картичка. Разхождахме се по широк тротоар, разделен със затревена ивица от магазините под арките.
Симъндс изглеждаше както винаги. Вратовръзката му бе поразхлабена, а ризата и костюмът му имаха такъв вид, сякаш ги държеше в пътна чанта.
След около четвърт час бях стигнал до края на изложението си. Беше негов ред да говори. Кой знае защо очаквах да спре или поне да намери пейка, на която да седнем, но Симъндс продължаваше напред.
В един момент завъртя глава към мен и се усмихна.
— Ник, нямах представа, че ще си толкова изчерпателен. С кой друг си разговарял за всичко това?
— Само с Де Сабатино и с Юън.
— А Юън или онзи Де Сабатино имат ли копия на дискетите?
— Не, никой, освен мен — излъгах го аз. Дори когато си отишъл при някого, за да искаш помощ, никога не разкриваш всичките си карти. Не се знае кога ще ти дотрябват.
Той бе запазил невероятно спокойствие.
— С какво можем да гарантираме, че никой друг няма да научи — поне за момента? Това далеч не е обикновена корупция. Връзките с ВИРА, Гибралтар и, както изглежда, с БН означават, че въпросът наистина е много сериозен. Ти очевидно си разкрил доста неща, затова нека те попитам нещо. — Симъндс замълча за миг, сякаш бе съдия, който се готви да съобщи присъдата си. — Мислиш ли, че нещата стигат по-надалеч?
— Кой знае? — отвърнах аз. — Но трябва да се внимава. Тъкмо затова исках да разговарям само с теб.
— А къде е сега детето на Браун?
Отново излъгах.
— В един хотел, спи дълбоко. Ще ми трябва малко помощ, за да я предам на дядовците и бабите й.
— Разбира се, Ник. Всяко нещо с времето си.
Няколко минути повървяхме в мълчание. Стигнахме до някакъв бар на ъгъла на автомобилен тунел под железопътната линия. Навлязохме под арките. После Симъндс отново заговори и в тона му нямаше съмнение, че ще се подчиня на заповедта му.
— Преди да съм в състояние да ти помогна с каквото и да е, ще ми трябват доказателствата. — Все още не гледаше към мен, а внимаваше да не стъпва в локвите вода с петна от машинно масло.
— Не съм взел дискетите със себе си, ако това искаш да кажеш.
— Ник, ще направя всичко възможно да се погрижа и двамата да получите закрила. Но ми трябват доказателствата — при това всички копия. Можеш ли да ми ги дадеш сега?
— Невъзможно е. Поне за още няколко часа.
— Ник, не мога да направя нищо без тях. Трябват ми всички копия. Даже онези, които при други обстоятелства би оставил в онова твое осигурително покритие.
Свих рамене.
— Сигурно разбираш, че това е единствената ми гаранция.
Насочихме се обратно към гарата, успоредно на линията. Известно време вървяхме в мълчание по тесните улици. Симъндс беше дълбоко замислен. Над нас изтътна влак и продължи нататък, за да събуди жителите на югозападен Лондон. Мамка му, защо толкова държеше да знае колко са копията и да ги получи всичките?
— Повярвай ми — надвиках шума аз, — в това отношение всичко е под контрол. Вече се прецаквам повече от достатъчно. И двамата отлично знаем, че трябва да предпазя всички, включително самия теб.
— Разбира се, но аз трябва да контролирам цялата информация. Даже ти не трябва да разполагаш с нея. Прекалено е рисковано.
Нещата започваха да затъпяват.
— Ясно ми е. Но ако те очистят? Няма да остане нищо, което да потвърждава думите ми. Не става въпрос само за корумпираните американци, нали разбираш? Гибралтар е бил инсценировка. Значи се отнася и до нас.
Симъндс бавно кимна към една от локвите.
— Озадачават ме няколко неща — заговорих аз. — Защо ни беше съобщено, че бомбата ще бъде взривена с дистанционно управление? Как се получи така, че имахме пълна информация за АБЧ, но не знаехме, че няма никаква бомба?