Адски ми беше необходимо да се свържа с Юън. Исках да разговарям с него, исках да потвърди, че всичко това е блъф. Но вътрешно вече бях убеден, че не е.
Симъндс почти беше набрал номера.
Не, можех да рискувам живота на Кели. Той нямаше да донабере номера.
Силно замахнах и забих юмрук в носа му. Чу се тъпо изхрущяване на счупена кост и Симъндс със сподавен стон се строполи на земята. Докато се гърчеше, сритах куфарчето му под един от камионите за смет и в същото време взех мобифона с лявата си ръка, минах зад него и го поставих пред гърлото му. С дясната го стиснах за другата страна и притиснах апарата плътно под адамовата му ябълка.
Огледах се настрани. Тук бяхме прекалено на открито, а онова, което замислях, щеше да отнеме няколко минути. Тръгнах заднешком и завлякох Симъндс между два от камионите. Застанах на колене, без да преставам да притискам мобифона. Той риташе с крака, размахваше ръце и се мъчеше да ми издере лицето.
Пъшкането и хриптенето му изпълниха въздуха. Наведох се напред и използвах тежестта на горната половина на тялото си, за да извия главата му надолу, така че брадичката да опира в гърдите му. В същото време още по-силно притиснах мобифона. Само още две минути, и щях да съм готов.
След трийсетина секунди той започна яростно да се съпротивлява — с цялата безумна сила на човек, който усеща, че умира. Но каквото и да правеше, нямаше да оцелее.
Ръцете му продължаваха да дращят лицето ми. Аз се въртях настрани, за да ги избегна, но поддържах натиска на гърлото му. Вече беше успял да разрани белезите от борбата ми с Макгиър. После успя да забие нокти в раната под окото ми. Сподавих вика си и направих нещата още по-лоши, като отдръпнах лицето си настрани — ноктите на Симъндс отнесоха част от кожата ми.
Вече не си правех труда да гледам дали някой ни наблюдава. Не ми пукаше. Бях се задъхали потта пареше в раните по лицето ми.
Движенията му постепенно отслабнаха и накрая само краката му конвулсивно потръпваха. Секунди по-късно загуби съзнание. Помислих си дали просто да не си тръгна, като го оставя да страда от последствията от хипоксията и да го направя идиот за остатъка от живота му. Отказах се. Исках този скапаняк да умре.
Дадох му още трийсет секунди. Гърдите му престанаха да се повдигат. Поставих пръсти върху сънната му артерия — нищо.
Завлякох го до стената на една от работилниците и го опрях в седнало положение на вратата. После се отупах, напъхах ризата в панталоните си и избърсах потта и кръвта с ръкав. Проверих мобифона. По време на битката се бе изключил. Изтрих отпечатъците си от него, оставих всичко където си е и небрежно се отдалечих. Даже някой да ме беше видял, какво от това? В момента ме занимаваха далеч по-важни неща.
Подкарах колата на запад, като притисках маншета на ръкава си до раната под окото ми, за да спра кървенето.
Случилото се продължаваше да се върти из главата ми и бавно започваше да се изяснява.
Вече знаех как са ме открили Лутър и сие — навярно бяха изтръгнали номера от Пат и после бяха проследили сигнала.
Ако бях съобщил на Юън или Симъндс, че в лаптопа ми има дори само още едно копие на информацията, щях да съм мъртъв. Те си покриваха задниците, но постоянно ми задаваха въпроси.
Дали Симъндс се бе уговорил Юън да му телефонира по някое време след срещата ни? Къщата на Юън се намираше на повече от три часа път, а скоро щяха да открият трупа на Симъндс. Ако разбереше, Юън нямаше да поеме никакви рискове. Щеше да се премести, а може би незабавно щеше да убие Кели. И в двата случая щях да я загубя. Този път дори и не помислях да я оставя. Можех да й позвъня по мобифона и да й кажа да избяга, но какво щях да постигна с това? Кели беше насред пустошта — къщата на Юън се намираше сред акри планини, трева, скали и овчи лайна. Щеше да я открие.
Можех да телефонирам в полицията, но дали щяха да ми повярват? Щях да загубя часове в опити да ги убедя и през това време вече щеше да е прекалено късно.
За стотна от секундата си помислих дали да се обадя на Големия Ал. Надявах се, че вече е скрил следите си. Той нямаше проблем с тайните банкови сметки. Щом ми бе прехвърлил четиристотин бона, със сигурност беше взел осемстотин за себе си. Старият тиквеник щеше да се оправи. Изхвърлих го от главата си.
Точно преди „Хитроу“ видях табела за бензиностанция. Хрумна ми нова идея.
Отбих и влязох в паркинга. Сега ми оставаше само да намеря телефон и да позвъня.
39.