На бензиностанцията имаше много автомобили. Паркирах на стотина метра от главния вход. Излязох от колата точно когато небесата се отприщваха. Когато най-после стигнах до четирите телефона пред ресторанта, вече бях подгизнал. Първите два работеха само с телефонни карти. В джоба ми имаше около три лири на дребно — недостатъчно. Изтичах в магазина, като бършех кръвта от лицето си. Купих си вестник с банкнота от пет лири и излязох навън. Жената очевидно се разтревожи от състоянието на лицето ми. Отново влязох вътре и взех пакет бисквити с банкнота от десет лири. Тя изглеждаше още по-уплашена. Може би си мислеше, че съм я видял да ме зяпа. Нямаше търпение да ми върне рестото и да се разкарам.
Докато набирах номера, стомахът ми се сви на топка, сякаш бях тийнейджър, който се готви да уреди първата си среща с момиче. Дали Кели го беше заредила и го бе оставила включен? А защо да не го направи? До този момент никога не ме беше подвеждала.
Телефонът започна да звъни.
Ами ако Юън бе взел мобифона? Да затворя ли или да се опитам да блъфирам и да разбера къде е Кели?
Беше твърде късно да се чудя. Звъненето престана. Последва пауза, след това чух тихо и колебливо: „Ало, кой е?“
— Здрасти, Кели, аз съм, Ник. — Мъчех се гласът ми да звучи небрежно. — Сама ли си?
— Да, ти ме събуди. Идваш ли вече? — Струваше ми се уморена и объркана. Полагах всички усилия да измисля някакъв, отговор, но тя, слава Богу, продължи: — Юън каза, че мога да остана при него известно време, защото трябвало да заминеш някъде. Това не е вярно, нали, Ник? Ти ми обеща да не ме изоставяш.
Връзката бе лоша. Запуших другото си ухо с пръст, за да не чувам барабаненето на дъжда по стъкления покрив на автомата. На следващия телефон шофьор на камион високо и гневно заявяваше на шефа си, че не можел да продължи нататък заради скоростомера си и че нямало да си загуби книжката само за да откара до Карлайл няколко кашона с гадни анораци. Отгоре на всичко по магистралата постоянно фучаха автомобили и откъм бензиностанцията се носеше глъчка. Трябваше да напрегна слух, защото не можех да помоля Кели да говори по-високо.
— Да, разбира се, права си — казах аз. — Никога няма да те изоставя. Юън те лъже. Открих някои лоши неща за него, Кели. Още ли си в къщата?
— Да. В леглото съм.
— Юън спи ли?
— Да. Искаш ли да разговаряш с него?
— Не, не. Чакай да помисля малко.
Мислите ми препускаха. Опитвах се да открия най-добрия начин да й кажа онова, което исках.
— Разбира се, че идвам да те взема. Съвсем скоро ще съм при теб. А сега ме изслушай. Трябва да направиш нещо много трудно и много опасно. Ако успееш, всичко ще свърши. — В момента, в който изрекох последната дума, се почувствах като негодник.
— Няма да се налага пак да бягам от хората, нали?
— Не, не — този път няма такова нещо. Но това е най-важната работа, която върши всеки шпионин. — Не исках да й давам време да мисли, затова просто продължих: — Първо трябва да проверя нещо, разбираш ли? Значи си в леглото, така ли? Завий се презглава и говори шепнешком, става ли?
Чух шумоленето, докато се пъхаше под завивките.
— Какво ще правим, Ник?
— Първо искам да погледнеш към предната част на телефона и да натиснеш която и да е от цифрите. Тогава ще светне лампичка. Кажи ми, ако видиш образ на батерия. Колко блокчета има там, където е символът за батерия?
Чух шум от припрени движения.
— Три. Блокчетата са три. Едното премигва.
— Чудесно.
Всъщност не бе така: две блокчета означаваха, че не е заредила мобифона и че в батерията е останала по-малко от половината енергия, а щеше да ми трябва много време за инструкции.
— Какъв е онзи шум? — попита тя.
Шофьорът вече наистина се беше вбесил и крещеше в слушалката.
— Нищо сериозно. Кели, сега ще ти обясня какво да правиш, но през цялото време ще трябва да продължаваш да слушаш. Ще се справиш ли?
— Защо Юън да е лош, Ник? Какво…
— Слушай, Кели, Юън иска да ме нарани. Ако разбере, че правиш това заради мен, ще нарани и теб. Разбираш ли?
Чух силно шумолене — очевидно все още бе под завивките. После се разнесе съвсем тихо: „Да“.
Гласът й не звучеше като на щастливо зайче. Бях сигурен, че има и по-добър начин да направя всичко това, но просто нямах време за мислене.
— Ако Юън се събуди — казах аз — или телефонът прекъсне, искам съвсем, съвсем тихичко да напуснеш къщата. После се спусни по пътеката до пътя и се скрий зад дърветата, точно до голямата порта, през която сте влезли на идване. Сещаш ли се?