В мобифона на Кели енергията сигурно беше съвсем намаляла.
— Всичко наред ли е? — попитах аз. Опитах се да не разкривам обзелата ме паника, но знаех, че скоро ще възникне проблем. Ако телефонът прекъснеше, дали щеше да си спомни какво съм й казал да направи?
— Нищо не виждам, Ник.
Замислих се за няколко секунди и се помъчих да си представя плана на помещението.
— Кели, сега съвсем бавно тръгни към мивката. После застани до печката. Виждаш ли я?
— Да.
— Добре, отдясно има ключ. Виждаш ли го?
Секунда–две по-късно тя каза:
— Виждам го, Ник.
Сигурно беше включила малката флуоресцентна лампа, която осветяваше кухненския плот — гласът й звучеше облекчено.
— Добро момиче. Сега искам да се върнеш и мно–о–о–го внимателно да затвориш вратата на кухнята.
— Добре. Нали ще дойдеш да ме вземеш, Ник?
По този въпрос изобщо не се чувствах уверен. Дали не трябваше просто да й кажа да отвори вратата и да ме чака? Не, мамка му! Всеки момент можеха да телефонират на Юън, за да му съобщят за смъртта на Симъндс.
— Разбира се, но първо трябва да направиш, каквото ти казвам. Дръж телефона до ухото си и много внимателно затвори вратата.
Чух издайническото проскърцване.
— Сега погледни под мивката и извади всички бутилки и другите неща на масата. Ще го направиш ли?
— Да.
Последва тишина, после тихо тракане, докато преместваше шишетата и кутиите.
— Сложих всички неща на масата.
— О кей! Сега много внимателно прочети етикетите.
— Не мога.
— Защо?
— Има прекалено много неща и е тъмно, не мога да ги прочета.
Гласът й звучеше напрегнат и леко трепереше.
„Мамка му, това отнема твърде много време.“
— Всичко е наред, Кели, просто иди до вратата и включи осветлението. Недей да бързаш. Ще го направиш ли?
— Добре. — Звучеше така, сякаш носът й е запушен. Вече познавах добре този признак. Ако не внимавах, следващият етап щяха да са сълзи — и провал.
Чух тътрене към вратата.
— Сега вече виждам, Ник.
— А сега се върни обратно и ми прочети какво пише на етикетите, става ли?
— Става. — Тя се върна при масата и чух, че започва да взима почистващите препарати.
— „Аякс“.
— Добре, Кели, давай следващия.
По дяволите, беше вбесяващо. Силно притисках слушалката до ухото си и притаявах дъх, пожелавайки й успех. Вях ужасно възбуден, сърцето ми туптеше. Гърчех се като луд в усмирителна риза и мислено подражавах на действията на Кели. Погледнах към съседния автомат — жената, която приказваше с приятелката си, бе избърсала стъклото, за да ме вижда по-добре. Трябва да приличах на масов убиец, с издраното си лице и с подгизнали коса и дрехи.
Високият шум от издрънчаване на метал по дърво ме накара да подскоча.
— Кели? Кели?
Тишина, после тя вдигна мобифона.
— Извинявай, Ник. Съборих една лъжица, не я видях. Страх ме е. Моля те, ела да ме вземеш.
Още малко, и щеше да се разплаче.
— Не се страхувай, миличка. Всичко е наред, всичко е наред.
Чух подсмърчане.
„Не, не сега, мамка му!“
— Всичко е наред, Кели, всичко е наред. Но не мога да те взема, ако не ми помогнеш. Затова трябва да си смела. Юън се опитва да ме убие. Само ти можеш да ме спасиш. Ще го направиш ли?
— Моля те, побързай, Ник. Искам да съм с теб.
— Всичко е наред, всичко е наред.
Нищо не беше наред, защото шибаните пари на Ник привършваха. Оставаха ми само още няколко лири. Нямаше да стигнат за дълго. Пуснах нова монета и тя с тракане се изтърколи през долния отвор.
Кели продължи с надписите. Не можеше да разчете повечето думи. Помолих я да ми ги казва по букви. След първите три аз довършвах останалите.
— Не, това не става. Давай следващото.
Мислите ми препускаха. Опитвах се да си спомня съставките и формулите. Накрая тя прочете нещо, което бих могъл да използвам.
— Кели, сега трябва да ме слушаш много внимателно. Кутията е зелена, нали? Остави я някъде, така че после да можеш лесно да я намериш. След това се промъкни в съседната стая, където е пералната машина. Знаеш ли я?
— Да.
Юън бе много подреден и държеше всичко на мястото му. Дори вилиците му бяха стриктно наредени една до друга в чекмеджето.
— Точно до вратата има шкаф и в него има синя бутилка. На етикета пише „Антифриз“.