Никога не бях изпитвал такава тъга. Насилих се да се съсредоточа. Нямаше време за разсейване — скоро Кели можеше да е мъртва. И без това достатъчно се чувствах като копеле, че я карах да върши мръсната ми работа. Но вече бях започнал и трябваше да съм сигурен, че го прави както трябва.
— Добре. Значи знаеш как да включиш газа във фурната и всички котлони отгоре?
— Нали ти казах, мога да готвя.
В ресторанта се заизсипва цял автобус с тийнейджъри, завръщащи се от училищна екскурзия. Шест–седем от тях останаха навън и се насочиха към телефоните, като се смееха и викаха с мутирали гласове, после се опитаха едновременно да се наблъскат в единствената свободна кабина. Врявата бе невероятна. Не можех да чуя какво говори Кели. Трябваше да направя нещо.
— Почакай малко, Кели.
Затиснах с длан слушалката, подадох глава навън и извиках:
— Хей вие, млъквайте, мамка ви! Говоря с леля си, съпругът й току-що е починал й се опитвам да я успокоя, разбрахте ли? Дайте ми малко време!
Хлапетата утихнаха с изчервени лица. После се присъединиха към приятелите си, като прикриваха срама си с престорена предизвикателност.
Върнах се на телефона.
— Кели, много е важно. Връзката всеки момент може да прекъсне, защото батерията е на свършване. Искам да включиш газа на максимум. Вземи мобифона със себе си, за да чувам какво правиш. Хайде, иди и го направи, докато ти говоря.
Чух съскането на пропан–бутана, който използваше Юън.
— Много смърди, Ник.
— Така и трябва. Сега просто излез от кухнята и затвори вратата. Но се движи много тихо. Не забравяй, че не искаме да събудим Юън. Не разговаряй повече с мен, само слушай. Излез от кухнята и затвори вратата, ясно ли е?
— Ясно. Няма повече да говоря.
— Точно така.
Чух вратата да се затваря.
— Ник?
Опитах се да запазя спокойствие.
— Да, Кели?
— Може ли да взема със себе си Джени и Рики? Моля те…
Положих още по-големи усилия да запазя самообладание.
— Не, Кели, няма никакво време! Просто ме слушай. Преброй наум до триста, после много дълбоко си поеми дъх и влез обратно в кухнята. Недей да тичаш. Трябва да вървиш. Влез в кухнята и излей антифриза в зелената кутия. После излез от кухнята — но без да тичаш! Не трябва да събуждаш Юън.
Ако се препънеше и се наранеше, можеше да бъде погълната от онова, което щеше да се случи.
— Излез много бавно, затвори вратата зад себе си, после напусни къщата и много, много внимателно затвори предната врата. Не взимай Джени и Рики.
— Но аз искам да ги взема, моля те, Ник!
Не й обърнах внимание.
— След това искам с всички сили да изтичаш при дърветата и да се скриеш. Докато бягаш, ще чуеш силен гръм и ще видиш огън. Недей да спираш и да поглеждаш назад. И не излизай от скривалището си, докато не дойда там, независимо какво се е случило. Обещавам ти скоро да се видим.
В такива моменти се радвах, че съм научил като папагал всички методи за предизвикване на пожар и за импровизиране на взривни устройства. Навремето, преди много години, това ми се беше струвало ужасно досадно, но трябваше да се свърши, защото просто не можеш да носиш тетрадката със записките със себе си. Научих наизуст как да правя бомби от използвани в ежедневието съставки и как да импровизирам електрически устройства. Със същата яснота, с каквато даже атеистите си спомнят „Отче наш“ от времето, когато са им го набили в главите в училище, аз си спомнях формулите и методите за правене на всичко: от просто запалително устройство, като това, което щях да използвам, за да убия Юън — смес номер пет, до бомба, която може да се взриви с пейджър от другата страна на земното кълбо.
Телефонът настойчиво започна да пиука и после просто утихна. Представих си как глицеринът от антифриза започва да активира сместа. След четирийсет–петдесет секунди щеше да се взриви. Може и малко по-късно, ако в бутилката бе проникнала вода.
Кели имаше по-малко от минута, за да напусне къщата. В мига, в който газът се възпламенеше, щяха да последват ужасна експлозия и пожар. Надявах се, че това ще е достатъчно за Юън, но дали нямаше да убие и нея?
„Моля те, моля те, моля те, не отивай за ония шибани мечета!“
Изтичах в колата и с бясна скорост потеглих на запад. Първите слънчеви лъчи тъкмо се опитваха да пробият облаците.
40.
Това беше най-ужасното пътуване през живота ми.