Отбих от магистралата и потеглих по двулентовия път за Абъргейвъни. Къщата на Юън се намираше на петнайсетина километра след града. Вече не валеше, но знаех, че често затварят за ремонт един участък от пътя.
Изпреварвах неправилно, другите шофьори крещяха след мен и надуваха клаксони. После видях в далечината червени стопове; ами да, онзи участък! Намалих скоростта, влях се в трафика за града и накрая окончателно спрях. Задръстването се дължеше на поставянето на нова настилка и опашката се виеше поне километър и половина.
Подкарах по тротоара. Това вбеси другите шофьори. Работниците, които поставяха асфалта, започнаха да викат и да се опитват да ме спрат, като жестикулираха към знака за ремонтни работи. Изобщо не им обърнах внимание. Надявах се само, че няма да се появи полиция. Минах на ниска предавка, набрах скорост и после отново превключих.
Стигнах до Абъргейвъни и продължих по главния път. Наредих се на дълга опашка пред светофар, но отново я изпреварих по тротоара.
Когато излязох от града, пътят стана еднолентов. Настъпих газта и подкарах със сто и трийсет километра в час, като използвах цялото платно. Забелязах ляв завой и се прехвърлих в крайната дясна част на пътя. Чувах стърженето на храстите по ламарината на колата. От това място виждах голяма част от пустошта надолу. Без да си правя труда да натискам спирачка, превключих на втора точно преди завоя. После отново превключих на четвърта и продължих напред.
След около километър и половина видях бавно движещ се камион, който заемаше по-голямата част от пътя. На огромното двуетажно ремарке, пълно с овце, имаше стикер, който ме питаше дали смятам, че шофирането е нормално — в противен случай ми предлагаше да телефонирам в главния им офис. Имах достатъчно време да го прочета, докато се влачех зад този тип с трийсет километра в час.
Пътят постоянно лъкатушеше, шофьорът ме виждаше в огледалата си, но нямаше начин да ме пусне да мина. Паднах на двайсет и пет километра и си погледнах часовника. Беше девет и трийсет и пет. Вече пътувах почти три часа.
Постоянно се приближавах към него, после отново изоставах. Дори овцете вече гледаха към мен. Шофьорът се кефеше — погледите ни се срещнаха в страничното му огледало и го видях, че се смее. Познавах този път — ако не ме пуснеше да мина, бях обречен на няколко километра тътрене зад камиона. От двете страни на пътя имаше шейсетсантиметрови ивици кал, после дървета и храсти. Настилката беше мокра и хлъзгава и отстрани се стичаха ручейчета вода. Трябваше просто да рискувам и да се надявам, че насреща ми не идва никой.
Шофьорът на камиона се приготви за следващия завой и превключи на по-ниска предавка. Аз профучах покрай него по другото платно. Ако зад завоя имаше друга кола, и двамата щяхме да сме мъртви. За първи път днес извадих късмет. Пътят бе чист и скоро оставих камиона далеч зад себе си.
Четвърт час по-късно бях на отбивката за долината на Юън. Завих наляво и след сто метра пътят постепенно се стесни, за да премине само в едно платно. Имаше опасност да попадна на трактор или селскостопанска машина, но късметът отново не ми изневери. Още двайсет минути, и стигнах до долината. Когато наближих хребета на хълма, видях виещия се дим.
41.
Стените бяха невредими, но по-голямата част от покрива се беше срутила и по рамките на прозорците имаше сажди. Отпред бяха спрели две пожарни и пожарникарите все още гасяха огъня. Изглеждаха мокри, уморени и напрегнати. От другата страна на къщата видях линейка.
Бяха се събрали неколцина души местни жители, които бяха дошли оттатък долината, за да позяпат.
Отбих и спрях до портата. Наоколо имаше двама пожарникари, но не ми казаха нищо — бяха прекалено заети да си вършат работата.
Изскочих от колата и се затичах към гъсталака на петдесетина метра оттатък пътя, викайки като луд:
— Кели! Кели!
Нищо.
— Аз съм, Ник! Вече можеш да излезеш!
Но нея я нямаше там. Дълбоко в душата си навярно през цялото време бях чувствал, че няма да я открия. Беше мъртва още от мига, в който вдигна телефона.
Завъртях се и бавно тръгнах нагоре, към тълпата зяпачи. Те ме огледаха изпитателно, очевидно не харесаха издраното ми лице, после се извърнаха към останките от къщата.
— Имало ли е някой вътре? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към никого.