Бяха заложени всичките ни интереси: и тримата играчи бяха заедно и ако не внимавахме, щяха да убият всички на площада — включително самите нас. Решението трябваше да се вземе незабавно. Знаех обаче, че в оперативния център се водят разгорещени спорове. Човек навярно трябваше да си пробива път през цигарения дим с мачете. Нашата свръзка ни слушаше по радиостанцията си и обясняваше на полицията какво правим, за да потвърди, че сме заели позиция. В решителния момент именно полицията, а не ние, щеше да заповяда да действаме. Когато топката поемеха военните, групата щеше да ръководи Кев.
Чакането беше вбесяващо. Исках само да свършваме с всичко това.
Но в момента Фаръл се облягаше на вратата на шофьора, а двамата мъже стояха и я гледаха. Ако не знаех какво става, щях да си помисля, че се опитват да я заговорят. Не можех да чуя какво казват, но лицата им не проявяваха каквато и да е напрегнатост. От време на време ги виждах да се смеят. Савидж даже извади пакетче ментови бонбони и почерпи останалите.
Продължавах да информирам за ситуацията.
— Алфа, тук Делта, няма промяна.
— Тук Алфа, прието.
Алфа отново се включи в мрежата.
— Ало, поех операцията. Голф, потвърди съобщението.
Кев го направи. Полицията ни беше предала топката и сега парада командваше той.
— Я да си починем тук — чух от лявата си страна.
Приближиха се двойка възрастни британци и седнаха до мен. И двамата носеха вестници и малки шишенца с минерална вода. Отвъртяха капачките и отпиха. После задрънкаха някакви глупости, че вече било много по-топло и че някой си бил загубил палтото.
По същото време Голф казваше:
— Делта, докладвай за положението.
Не можех да направя каквото и да е. Не можех да говоря по мрежата, а не исках да се местя — всъщност нямаше къде да ида. Голф настояваше:
— Делта, отговори.
Натиснах два пъти бутона. Сега той знаеше, че устата ми е вързана.
— Браво Едно и Две, и Ехо Едно още ли са на Чарли Едно?
Щрак, щрак.
— Разбрали ли са?
Нищо.
— Спокойни ли изглеждат?
Щрак, щрак.
— Вратите на колата още ли са затворени?
Щрак, щрак.
— Заключени ли са?
Щрак, щрак.
— Разговарят ли?
Щрак, щрак.
— Ехо Едно още ли носи чантата си? — Опасяваше се, че взривяващото устройство може да е в чантата й.
Щрак, щрак.
— Вадили ли са нещо от колата?
Щрак. Щрак.
В същото време слушах тези старци да разговарят помежду си. Седяха си тук и си четяха във вестника нещо за поп звезда и диви сексуални оргии с шестнайсет годишни момичета. „Чете ли това? О, я виж тук! Няма дим без огън, това ще ти кажа.“ Жената набиваше голямо блокче шоколад.
Обектите започнаха да се отдалечават от автомобила и аз натиснах бутона четири пъти.
— Всички готови, всички готови! — включи се Голф.
— Затанцуваха ли?
Щрак, щрак.
Към Жълт Шест ли отиват?
Нищо.
„Не, разбира се. Връщат се по същия път, по който дойдоха — към края на «Мейн Стрийт». Попитай пак.“
— Към Син Две ли се връщат?
Щрак, щрак.
— Ясно. Готов ли си?
Щрак, щрак.
— Ясно. Към всички: Делта докладва, че Браво Едно и Две, и Ехо Едно танцуват обратно към Син Две.
Това беше. Тръгваме.
Оставих ги да се отдалечат към централния площад, после се изправих. Знаех, че няма да ги пипнем тук. Имаше прекалено много хора, а играчите можеха да решат да блеснат в цялото си величие й да започнат да стрелят по цивилни, да ги взимат за заложници или още по-лошо, да преминат на режим „камикадзе“ и дистанционно да взривят бомбата.
Старците вече не можеха да ме чуят.
— Готови, готови! Браво Едно, Две и Ехо Едно танцуват. По средата са между Син Седем и Син две.
Бяха под контрол — другите още не трябваше да се приближават. Щях да ги проследя по обратния път от площада до главната улица.
Алфа обаче неочаквано се включи в мрежата.