Трети етап: извадих браунинга и в същото време свалих предпазителя с палец.
Не откъсвахме очи един от друг. Савидж разбираше, че е загубил. Устните му се сгърчиха.
Когато пистолетът ми изскочи навън, аз го вдигнах успоредно на земята. Нямах време да протягам ръце и да заемам устойчива позиция за стрелба.
Четвърти етап: с лявата си ръка продължавах да държа настрани якето си и пистолетът почти се опираше до токата на колана ми. Нямаше нужда да гледам към него — знаех към какво сочи. Продължавах да наблюдавам мишената, тя също не ме изпускаше от поглед. Натиснах спусъка.
Реакцията на оръжието сякаш върна всичко обратно в действителността. Още първият куршум го улучи. Не знаех къде, не ме и интересуваше. Очите на Савидж ми казваха всичко, което исках да разбера.
Продължих да стрелям. Ако мъжът можеше да се движи, щеше да е в състояние да взриви бомбата. Наложеше ли се изпразня целия пълнител, за да съм сигурен, че вече не представлява опасност, щях да го направя. Той се срина на земята и вече не можех да виждам ръцете му. Беше се свил на топка и се държеше за корема — естествена реакция на получените рани. Приближих се към него, прицелих се и стрелях два пъти в главата му. Вече не заплашваше никого.
Кев изтича при Савидж и претърси джобовете и сакото му.
— Няма нищо — каза той. — Нито оръжие, нито взривно устройство.
Погледнах надолу към Кев, който бършеше кръвта от ръцете си върху джинсите на убития.
— Трябва да е у някого от другите — продължи той. — Не чух колата да се взривява, а ти?
Сред целия този смут и шум не можех да си спомня. А тогава и нямаше значение.
— Не, мисля, че не.
Стоях изправен над двамата. Майката на Кев Браун бе от южна Испания и той приличаше на местен: мастилено черна коса, около метър и осемдесет и най-сините очи на света. Жена му смяташе, че е двойник на Мел Гибсън, с което той се майтапеше, но тайно му харесваше. В момента лицето му бе изразително като картинка — знаеше, че ми е длъжник. Искаше ми се да му кажа: „Всичко е наред, случва се“, но моментът не ми се струваше подходящ. Вместо това попитах:
— Мамицата му, Браун, какво друго очакваш с това твое име, което означава цвят на лайно1?
Докато говорех, двамата свалихме предпазителите и си разменихме оръжията.
— Радвам се, че няма да има следствие — прибавих аз. — Най-добре е да започваш да си оправяш бакиите.
Кев се усмихна и се включи в мрежата, за да докладва за положението. За него нямаше проблем, но ние с Юън трябваше да се измъкнем, преди да пристигне полицията.
Пъхнах пистолета си в джинсите и бързо започнах да се отдалечавам. Двамата с Юън бяхме пратени от Полка да работим под прикритие с 14–та разузнавателна група, известна като „Подразделението“. Правомощията й се ограничаваха само до Северна Ирландия. Не бе законно служителите й да действат където и да е другаде.
1.
Ако работиш за Британската разузнавателна служба и официално те поканят в централата й на южния бряг на Темза, има три равнища на разговор. Първото е с кафе и бисквити, което означава, че ще те погалят по главата. Следва „по-делово“ кафе, без бисквити, което означава, че не те молят, а ти нареждат да изпълниш заповедите. И накрая — няма нито бисквити, нито кафе, което означава, че си я загазил. Откакто през 1993–та напуснах Полка и започнах да участвам в нелегални операции, бях водил много разговори, на всички равнища, и точно този понеделник не очаквах да ме почерпят, с капучино. Всъщност бях адски нервен, защото нещата хич не вървяха на добре.
Когато излязох от станцията на метрото на Вохол, поличбите също не бяха на моя страна. Мартенското небе беше мрачно и пътят ми бе затворен поради ремонт, а воят на бормашината звучеше като залп на наказателен отряд. „Вохол крос“, сградата — помещаваща онова, което пресата нарича „Мит6“, но което всъщност е Секретната разузнавателна служба — се намира на около километър и половина от Парламента. Това е странна бежово–черна пресечена пирамида с много етажи, големи кули от двете страни и тераса с бар над реката. Трябваха й само няколко неонови надписа, и човек би могъл да се обзаложи, че е казино. Във Вегас би изглеждала тъкмо на мястото си. Липсваше ми Сенчъри хауз, старата централа до станцията „Ватерло“. Беше грозна, квадратна, с адски много стъкло, мрежести завеси и антени и не бе толкова близо до метрото, но пък беше много по-уютна.
Срещу „Вохол крос“ и на около двеста метра оттатък широката магистрала има издигнат участък от железопътната линия и арките под нея бяха превърнати в магазини, два от които бяха свързани в един голям магазин за мотоциклети. Бях подранил, затова влязох вътре и започнах да си мечтая кой „Дукати“ ще си купя, когато ми повишат заплатата — а това определено нямаше да е днес. Пък и както не ми вървеше напоследък, сигурно щях да се блъсна някъде с този мотор.