— Имам среща с господин Лин — казах по интеркома на едната от тях.
— Бихте ли написали името си тук, моля? — Тя ми подаде през процепа един формуляр.
Докато вписвах името си на две места, жената вдигна телефонната слушалка.
— За кого да предам на господин Лин?
— Казвам се Стамфърд.
На формуляра имаше етикети, единият от които щеше да бъде откъснат и поставен в пластмасов калъф за закачване. Беше син и на него пишеше: „ПРИДРУЖАВАН НАВСЯКЪДЕ“.
Жената затвори слушалката и каза:
— Някой ще слезе да ви посрещне.
Няколко минути по-късно се появи млад секретар.
— Господин Стамфърд?
— Здрасти, колега, как я караш? — отвърнах аз.
Той се усмихна с половин уста.
— Елате с мен, ако обичате. — После натисна асансьорния бутон и прибави: — Качваме се на петия етаж.
Сградата бе истински лабиринт. Аз просто го следвах и нямах представа къде отиваме. От офисите не се чуваше нищо друго, освен бръмченето на климатичната инсталация. Виждаха се хора, наведени над документи или работещи на компютри. Влязохме в малка стая в отсрещния край на един от коридорите. Стари метални кантонерки, две долепени една до друга маси и, както във всеки офис, чайник и чаши, кани с кафе, пакетчета захар и мляко. Не и за мен, обаче — на парашутистки жаргон аз просто бях в готовност и очаквах приземяването.
Кабинетът на подполковник Лин се намираше встрани от общото помещение. Когато секретарят почука на вратата, отвътре незабавно прозвуча енергичен отговор.
— Влез! — Момчето натисна бравата и ме покани вътре.
Лин стоеше зад бюрото си. Четирийсетина годишен, той беше среден на ръст, но имаше излъчването на абсолютен авантюрист. Единственото, което му липсваше и което аз винаги с удоволствие отбелязвах, бе косата. Познавах го от десет години, през последните две от които работеше като свръзка между МО и СРС.
Едва когато пристъпих в стаята, разбрах, че не е сам. Отстрани на бюрото седеше Симъндс, скриван до този момент от полуотворената врата. Не го бях виждал от Гибралтар. Какво повратливо момче само се бе оказал, провеждайки следствието така, че ние с Юън все едно не съществувахме. Изненадах се и в същото време изпитах облекчение от присъствието му. Той нямаше нищо общо с кюрдската история. В края на краищата можехме да стигнем и до чайника.
Симъндс се изправи. Висок около метър и осемдесет, петдесетина годишен, с много изискан вид и изключително любезен, докато ми протягаше ръката си. Носеше кадифени панталони с цвят на горчица и риза, която изглеждаше така, сякаш е спал с нея.
— Радвам се да те видя отново, Ник.
Ръкувахме се и Лин попита:
— Искаш ли нещо за пиене, Стоун?
— Благодаря. Кафе с мляко без захар.
Тримата седнахме. Аз заех дървения стол от другата страна на бюрото и бързо се огледах наоколо, докато Лин поръчваше по интеркома кафето на секретаря. Кабинетът му се намираше в задната част на сградата и гледаше към Темза. Беше много проста, много функционална и много безлична стая, като се изключеше поставената в рамка на бюрото снимка на група хора, навярно жена му и двете му деца. Върху перваза на прозореца се мъдреха две великденски яйца и опаковъчна хартия. На стената в ъгъла бе монтиран телевизор, на чийто екран се нижеха водещите световни новини. Под телевизора беше задължителната ракета за скуош и закачалка със сакото му.
Без повече формалности Лин се наведе напред и каза:
— Имаме бърза работа за теб.
Погледнах към Симъндс.
— Стоун — продължи подполковникът, — последния път нагази до шия в лайната, но можеш да подобриш положението, като се справиш с този случай. Не твърдя, че непременно ще помогне, но поне ще продължиш да работиш. Решението е твое.
— Приемам.
Той знаеше какво ще му отговоря и вече протягаше ръка към купчина папки със снимки и листове хартия. В полето на един от тях видях надраскана със зелено мастило забележка. Можеше да е написана единствено от шефа на Фирмата. Симъндс още не беше обелил нито дума.
Лин ми подаде една от снимките.
— Кои са тези?
— Майкъл Кер и Морган Макгиър. В момента пътуват за Шанън и от там летят за Хитроу, откъдето ще вземат самолета за Вашингтон. Запазили са си места за обратния полет с „Върджин“ и използват фалшиви южноирландски паспорти. Искам да ги проследиш от Шанън до Хитроу и после до Вашингтон. Виж какво замислят и с кого се срещат.
И преди бях следил играчи от Републиката и можех да очаквам проблем.