Не след дълго пекинезчето се завърнало, избърсало потта от челото си, застанало под гардероба и замахало с късата си опашка. Фреди решил, че тръбата е изсвирила отбой и вече може да слезе от гардероба. Което и сторил.
Първото, което направил, било да затвори вратата, второто — да се побратими със спасителката си. Той е от хората, които са убедени, че всекиму се полага заслуженото, а в случая не хранел съмнение, че пекинезът е същинско украшение за породата си. Затова взел да го забавлява, без да пести усилия. Легнал на пода и предоставил лицето си за многократно изблизване. Почесал го под лявото ушенце, под дясното ушенце и в основата на опашката, в гореизложения ред. Освен това го чесал и по коремчето.
Кучето приело тези знаци на сърдечност с подчертана признателност и тъй като било все още на вълната на удоволствията, взело да гледа на Фреди като на личен придворен отговорник по увеселенията. Нашият приятел решил да не го разочарова и да продължи да бъде безупречен домакин, пък каквото ще да му струва това. За тази цел свалил вратовръзката си и му я връчил. Не би я жертвал за всеки, както той самият твърди, но за спасителя на живота си не жалел нищо.
Връзката се приела като топъл хляб. Още от първия миг пожънала страхотен успех. Пекинезът я дъвкал, преследвал, омотал се в нея, влачил я из стаята и тъкмо взел да я размахва яростно отляво надясно, когато се случило непредвиденото: не преценил добре разстоянието и си фраснал злостно главата в крака на леглото.
Последвалото звуково оформление на стаята не се поддавало на описание. Учудващото в случая било, че източникът му бил едно кутре, а не сирените на големия град. Кръвта на Фреди се смразила в жилите му от неистовите вопли, прорязали нощта като предсмъртен зов. Не можел да повярва, че един пекинез, при това малолетен, е в състояние да вдигне такава врява.
В крайна сметка агонията се поуталожила. Пекинезът спрял да врещи със същата внезапност, с която започнал, усмихнал се, сякаш нищо не е било, и подновил забавленията с вратовръзката. В същия миг от другата страна на вратата се дочул шепот, последван от почукване.
— Да? — попитал Фреди.
— Аз съм, сър. Бигълсуейд.
— Кой сте вие, Бигълсуейд?
— Икономът, сър.
— И какво желаете?
— Лейди Прендърби моли да изнеса от стаята ви кучето, което измъчвате.
Последвало ново шептене.
— Лейди Прендърби също така казва, че утре сутринта ще извести Дружеството за закрила на животните.
Още шептене.
— Освен това лейди Прендърби желае да ви предам, че ако окажете съпротива, ще се наложи да ви ударя по главата с дилафа.
Излишно е да ви уверявам, че Фреди е примрял от радост, и без това няма да ми повярвате. Отворил вратата и съзрял пред себе си отбрано общество, съставено от лейди Прендърби, дъщеря й Далия, богат асортимент от лели и иконома с дилаф в ръка. Срещнал погледа на любимата и той минал през него като нагорещен нож през буца масло.
— Чакайте да ви обясня — започнал Фреди.
— Ако обичате да ни спестите подробностите — потръпнала лейди Прендърби, грабнала пекинеза и започнала да го опипва за строшени кости.
— Ама вижте…
— Лека нощ, господин Уиджън.
Лелите също му пожелали лека нощ, а след тях и икономът. Далия запазила възмутено мълчание.
— Ама честна дума, нищо не съм му сторил на кучето! То само си удари главата в крака не леглото…
— Какво каза? — попитала една от лелите, която недочувала.
— Каза, че удрял главата на нещастното животно в крака на леглото — пояснила лейди Прендърби.
— Кошмар! — възкликнала поредната леля.
— Ужас! — присъединила се към нея втора.
Трета обаче хвърлила нова светлина върху въпроса. Тя пояснила, че с хора като Фреди в къщата обитателите й не могат да се чувстват в безопасност. Взела да разсъждава мрачно върху вероятността да ги намерят на другата сутрин заклани в леглата. И макар че Фреди предложил да й даде писмено уверение, че няма намерение да доближава леглото й, подхвърлената от нея мисъл направила силно впечатление на присъстващите.
— Бигълсуейд! — рекла лейди Прендърби.
— Да, милейди?
— Ще останете в коридора до сутринта заедно с дилафа.
— Добре, милейди.
— Ако този човек се опита да напусне стаята, ще го ударите отзад по главата.
— Да, милейди.
— Ама чуйте… — изхлипал Фреди.
— Лека нощ, господин Уиджън.
Масовата сцена се разтурила. Скоро коридорът опустял, ако не се броял икономът Бигълсуейд, който закрачил напред-назад и от време на време размахвал дилафа и порел с него въздуха, за да пробва гъвкавостта на мускулите си, след което, доволен от тяхната спортна форма, продължавал разходката си.