Гледката била тъй отблъскваща, че Фреди не издържал, оттеглил се в стаята и затворил вратата. Можете да си представите колко е бил потиснат. Погледът, който му метнала Далия, го вкиснал неимоверно. Дал си сметка, че трябва яко да размисли над създалото се положение и за да подпомогне мисловния процес се отпуснал върху леглото.
Или, по-точно казано, върху умрялата котка, просната върху юргана. Това била същата котка, която немската овчарка ближела малко преди да скъсат с Фреди дипломатическите отношения. Ако си спомняте, Фреди беше взел лизания предмет за някаква възглавничка.
Той подскочил, сякаш трупът бил не мъртвешки леден, а врял. Заоглеждал го с напразната надежда, че животното само е изпаднало в кома. Ала и от пръв поглед се виждало, че от това по-умряло — здраве му кажи. След изпълнен с премеждия бурен живот котката най-сетне била открила вечния покой.
Няма да сгрешим много, ако кажем, че Фреди бил потресен. Репутацията му в този дом и без това била паднала под нулата, да не говорим за омърсеното му име. На него и без това гледали като на живодер. Това последно бедствие било похлупакът на всичко. Преди това откритие хранел смътни надежди, че на сутринта, когато духовете се поуспокоят, все някак ще съумее да обясни случая с пекинеза, ала едва ли някой щял да го слуша след като го откриели в компанията на умряла котка.
Веднага обаче го озарила мисълта, че може пък да съумее да направи така, щото котката да не бъде открита в компанията му. От него се искало само да слезе на пръсти в гостната, да положи там тленните останки и, току-виж, подозрението паднело върху някой друг. В края на краищата в такава свръхокотена къща котките сигурно мрат като мухи където свърнат. Някоя прислужничка ще я открие на сутринта, ще докладва в щаба, че численият състав на боеспособните котки е намалял, ще последват съжалителни поцъквания с език, може би една-две проронени сълзи и след това — забрава.
Тази мисъл му вдъхнала нов живот. Изпълнен с деловитост и въодушевление, той сграбчил трупа за опашката и тъкмо да изхвърчи от стаята, когато с безмълвен стон се сетил за Бигълсуейд.
Открехнал вратата и надникнал в коридора. Надявал се, че след отдалечаването на началството икономът се е отправил към покоите си да навакса изгубения сън. Нищо подобно. Очевидно девизът на Мачъм Чешингс бил „Дълг и преданост“. Икономът все тъй упражнявал мускулите си в коридора. Фреди тихо затворил вратата.
И още докато я затварял, се сетил за прозореца. Ето къде било решението! Ядосал се на себе си — стои и си губи времето с разни врати, когато балконът през цялото време бил под носа му! Единственото, което се искало от него, било да изстреля трупа в тихата нощ, за да го открият градинарите, а не прислужничките.
Така че се затичал натам. Действал мълниеносно. Завъртял трупа за опашката, за да набере начална скорост, пуснал го и от тънещата в мрак градина до слуха му достигнал вбесеният рев на силен мъж.
— Кой хвърли тази котка?
Гласът бил на домакина, сър Мортимър Прендърби.
— Искам да видя кой хвърли тази котка! — продължил да настоява гръмовно сър Мортимър.
Заотваряли се прозорци. Занадничали глави. Фреди се метнал на пода и се претърколил към стената.
— Какво има, Мортимър?
— Искам да видя кой ме замеря с котки!
— С котки? — Гласът на лейди Прендърби прозвучал озадачено. — Сигурен ли си?
— Дали съм сигурен? Какво искаш да кажеш с това — сигурен? Разбира се, че съм сигурен! Тъкмо бях задрямал в хамака си, когато тази огромна котка профуча и ме улучи право в окото! Хубава работа! Човек вече не може да спи в собствения си хамак в собствената си градина, без да започнат да го замерят с котки! Искам кръвта на човека, който я хвърли!
— Откъде се появи?
— Трябва да е от онзи балкон.
— Това е балконът на господин Уиджън — промълвила лейди Прендърби. — Трябваше веднага да се досетя.
— Ама аз как не се сетих веднага! — откликнал сър Мортимър. — Разбира се, че е Уиджън! Онзи, грозният! Той цяла вечер мята котки. Още ме боли тилът, дето ме улучи преди вечеря. Я някой да ми отвори вратата! Донесете ми бастуна — онзи, с дръжката от слонова кост. Или камшик от конюшнята.
— Чакай, Мортимър — прекъснала го лейди Прендърби. — Не прави нищо прибързано. Този човек явно е опасен луд. Ще изпратя Бигълсуейд да го надвие с дилафа.
Това е, кажи-речи, всичко, завърши разказа си Симпатягата. В два и петнайсет същата нощ тъмна фигура в официално облекло, но без вратовръзка, докуцукала до малката гара, дето отстои на шест мили от „Мачъм Чешингс“. В три и четирийсет и седем отпътувала за Лондон. Това бил Фреди Уиджън — с разбито сърце и пришки на двата крака. А във въпросното разбито сърце се загнездила тази дълбока ненавист към всички котки, която имахте възможност да наблюдавате преди малко. Няма да издам никаква тайна като ви кажа, че Фреди Уиджън завинаги е скъсал с котешкото съсловие. Отсега нататък то ще пресича пътя му само на свой собствен риск.