Джейни пише съобщение на Кабъл.
„Вкъщи съм.“
Кабъл отговаря веднага, въпреки късния час.
„Благодаря, скъпа. Обичам те. Да се видим утре?“
Тя изключва телефона.
— Да, за да поговорим за това — прошепва с въздишка. После оставя телефона на нощното шкафче, намества куфара отстрани до леглото и си ляга.
04:24
Джейни сънува.
Подът на спалнята й е покрит с камъчета, на леглото й има куфар. На всяко камъче е написано нещо, но Джейни може да го разчете само ако ги повдигне.
Вдига едно. „ПОМОГНИ МИ“, пише на него. „КЕЙБ“, пише на друго.
„ДОРОТЕЯ“ „ИНВАЛИД“ „ТАЙНА“ „СЛЯПА“
След като ги върне обратно, те стават по-големи, по-тежки. Скоро усеща, че няма да има място на пода, където да слага камъните, но не може да спре да ги вдига и да ги чете. Подът е претъпкан, на Джейни вече й е трудно да диша. Камъните изсмукват въздуха от стаята.
Изведнъж й хрумва да сложи един камък в куфара. Камъкът се смалява до песъчинка.
Джейни бавно, методично вдига всички камъни и ги прибира в куфара. Задачата изглежда безкрайна. Накрая вдига и последния — „ИЗОЛАЦИЯ“. Прибира го при другите. Той се превръща в песъчинка и всички останали песъчинки изчезват.
Джейни стои с поглед, забит в куфара. Вече знае какво трябва да прави.
Затваря го.
Взема го в ръка.
И излиза.
Петък
4 август 2006
09:15
Джейни лежи будна, гледа в тавана. Мисли за всичко. Най-вече за последните събития. Зелената тетрадка, изслушването, клюките, колежа, Доротея, а сега и този Хенри. Какво още? Не е ли достатъчно вече. Познатата вълна на паниката я залива, обхваща гръдния й кош и я притиска. Силно. Още по-силно. Джейни се бори за въздух, но не може да поеме достатъчно. Обръща се настрани и се свива на топка.
— Спокойно — казва си тя, дишайки тежко. — Просто се успокой, по дяволите.
Твърде много й се събра.
Захлупва устата и носа с шепи, диша в тях, навън, навътре, докато регулира дъха си. Постепенно умът й се изчиства от мислите.
Тя се концентрира.
Диша.
Просто диша.
09:29
Вратата към стаята на Доротея е затворена.
Джейни се мотае безцелно из малката къща, чудейки се какво, по дяволите, трябва да прави с този Хенри. Хапва диетична вафла и се поти. Вече е горещо като в пещ. Пуска вентилатора в хола, открехва входната врата с надеждата да влезе въздух и се тръшва на дивана.
През разкъсания комарник вижда как Кабъл завива с колата по алеята и сърцето й трепва. Той слиза и с дълги, уверени крачки стига до входната врата. Влиза без да звъни, както обикновено. Спира за миг на прага, докато очите му свикнат с полумрака.
Усмихва се с кривата си усмивка.
— Здрасти — поздравява.
Джейни потупва износената възглавница на дивана до себе си.
— Още не съм си измила зъбите — казва, когато Кабъл се навежда към нея. — Носът ти се бели.
— Не ми пука, ама изобщо. — Кабъл се навежда още малко и я целува. После се разполага на дивана. — Имаш ли нещо против да съм тук… и така нататък? — пита той.
— Не. — Джейни плъзга ръка по бедрото му и го стиска. — Снощи… просто не знаех какво да очаквам. Не бях сигурна как ще реагира майка ми, нали я знаеш?
— Е, и как реагира тя? — Кабъл се оглежда нервно.
— Не беше нещо особено. Малко неприятна. Но не непоносима. Не каза нито дума за Хенри, а и аз не посмях да попитам. Боже, не може да издържи дори дванайсет часа без алкохол. И ако не си го получи, става злобна. — Джейни добива засрамен вид. — Неудобно е, разбираш ли?
— Като баща ми. Само дето той си беше злобен със или без алкохол. Поне беше постоянен — кисело се усмихва Кабъл.
Джейни изсумтява.
— Предполагам, че съм късметлийка. — Поглежда Кабъл с крайчеца на окото си.
Премисля нещо.
Накрая казва:
— Някога искало ли ти се е баща ти да е мъртъв? Имам предвид преди да те нарани? Просто, за да си нямаш повече главоболия с него?
Кабъл присвива очи.
— Всеки. Божи. Ден.
Джейни прехапва устна.
— А сега радваш ли се, че умря в затвора?
Кабъл мълчи дълго. После вдига рамене. Когато проговаря отново, гласът му е овладян, почти професионален, сякаш говори психотерапевт.