— Беше най-добрият възможен край, предвид обстоятелствата.
Вентилаторът задвижва въздуха на нивото на коленете им от телевизора към масичката за кафе и обратно, течението облизва голите им крака. Когато струята докосва потната й кожа, Джейни лекичко потреперва. Замисля се за Хенри Фейнголд, непознатия, вероятния й баща. Умиращия. И за трети път през последните двадесет и четири часа й се иска да беше някой друг.
Обляга глава на рамото на Кабъл и го хваща за ръката. Той се обръща с лице към нея, премества я в скута си и двамата се прегръщат силно и продължително.
Защото си нямат никой друг.
Но Джейни се разкъсва от противоречия.
Представя си живота без хора. Без него. С разбито сърце, в самота, но способна да вижда, да усеща. Да живее. Да бъде, да съществува в мир. Да не се оглежда вечно за поредния сън.
Представя си живота с него. Сляпа, съсухрена, но обичана… поне, докато всичко върви добре. И свидетел на кошмарите, в които той се бори с реалността. Наистина ли иска да гледа как Кейб се мъчи ден след ден, година след година? Наистина ли иска да бъде такава огромна тежест за такова изключително момче?
Все още не знае кой е по-добрият сценарий.
Но непрекъснато размишлява за това.
Може би пък разбитите сърца заздравяват по-лесно от разбитите ръце и очи.
09:41
Твърде горещо е, за да изкарат така дълго време.
Кейб се протяга.
— Не трябва ли да я събудиш? Няма ли да ходите в болницата?
— Боже, надявам се, че не.
— Джейни.
— Да.
— Там поне има климатик.
— В колата ти също. Не предпочиташ ли да идем да се натискаме на алеята?
Кабъл се смее насила.
— Може би довечера. Всъщност, о, да, разбира се, че довечера. Но, Джейни, сериозно. Мисля, че трябва да поговориш с майка си.
Джейни въздиша и върти очи.
— Предполагам.
09:49
Почуква леко на вратата на майка си.
Поглежда към Кабъл.
За Джейни тази стая не е част от дома й. Чувства я по-скоро като врата към друг свят, портал към мъката, място, откъдето Доротея изниква и в което изчезва, когато пожелае. Рядко се случва да зърне вътрешността й, освен случайно, когато майка й влиза или излиза.
Чака. Накрая сама отваря вратата, готова да налети на някой сън. Но майка й не сънува в момента. Джейни въздиша шумно и се оглежда.
Оскъдна слънчева светлина се процежда през кърпените избелели завеси. Мебелировка почти липсва, но затова пък всичко налично е максимално разхвърляно. По пода около леглото са разпилени картонени чинии, бутилки и чаши. Горещо и задушно. Мирише на спарено.
В леглото просната по гръб спи майката й, тънката нощница се е усукала около кльощавото й тяло.
— Мамо — прошепва Джейни.
Отговор няма.
Джейни е смутена. Застава на пръсти. Подът проскърцва.
— Майко — вика, този път по-силно.
Майката на Джейни изръмжава и поглежда с присвити очи. С усилие се повдига на лакът.
— Какво, телефонът ли? — промърморва едва.
— Не… Почти десет часът е и просто се чудех…
— Ти не си ли на училище?
Джейни зяпва от изумление. Това сигурно е някакъв майтап. Поема си дълбоко дъх, иде й да вдигне скандал на майка си, да й напомни за завършването, на което тя така и не дойде, или за факта, че е лято, но решава, че сега не е моментът. Думите излизат сами, преди Доротея да я е прекъснала отново:
— Не… днес не сме на училище. Чудя се каква е тая работа с Хенри и дали не трябва пак да ходиш в болницата или нещо такова. Не искам да…
При споменаването на Хенри майката на Джейни си поема шумно въздух.
— О, боже — изстенва, сякаш чак сега си спомня какво се е случило.
Претъркулва се от леглото и с несигурна стъпка се изправя. Разминава се с Джейни и излиза от стаята. Джейни я следва.
— Мамо? — Джейни не знае как да продължи. Докато вървят по коридора към кухнята, тя хвърля безпомощен поглед към Кабъл. Той вдига рамене. — Майко!
Доротея вади кутия портокалов сок от хладилника, лед и водка от фризера и си сипва… закуска.
— Какво? — пита, подсмърчайки.
— Този Хенри, той мой баща ли е?
— Разбира се, че ти е баща. Аз да не съм някаква курва.