Кабъл глухо изръмжава от другата стая.
— Ясно… и значи, той умира?
Майката на Джейни отпива дълга глътка.
— Така казват.
— Е, при катастрофа ли е пострадал, някаква болест ли е, или какво?
Доротея вдига рамене и махва неопределено с ръка.
— Мозъкът му се е пръснал. Или има тумор. Нещо не му е наред.
Джейни въздиша.
— Искаш ли днес да те заведа в болницата?
За пръв път майката на Джейни я поглежда в очите.
— Да ме заведеш? Ти вчера не дойде с мен в болницата.
— Дойдох веднага щом можах, мамо.
Майката на Джейни пресушава питието си и потреперва. Стои до плота, в едната ръка държи празната чаша, в другата бутилката евтина водка и я съзерцава отнесено. После оставя с трясък и двете на плота и затваря очи. Една сълза се изплъзва и се спуска по бузата й.
Джейни завърта очи към тавана.
— Ще ходиш ли в болницата или не? Няма… — добива смелост — да те чакам цял ден да решиш.
— Върви и прави каквото искаш, както винаги, малка кучко — казва Доротея. — И без това не мисля да стъпя повече там.
Подминава Джейни, клатушкайки се, продължава по коридора и влиза обратно в стаята, като не пропуска да затвори вратата след себе си.
Джейни въздиша и се връща в хола, където седи Кабъл, свидетел на всичко.
— Добре — казва тя. — И сега какво?
Кабъл изглежда раздразнен. Поклаща глава.
— Ти как смяташ, какво трябва да правиш?
— Няма да се върна да го видя, ако това питаш.
— Аз ли? Не, разбира се. Изцяло от теб зависи дали искаш да виждаш този човек.
— Правилно.
— Искам да кажа, той не е никакъв баща. Никога не е направил нищо за теб. Кой знае, може да си има друго семейство. Представи си колко неловко би било да се появиш, докато те всичките са там… — Кабъл замлъква.
— Да, боже, не бях се замисляла за това.
— Искам да се сетя дали съм чувал за някой Фейнголд в гимназия „Фийлдридж“. Възможно е да имаш полубратя и сестри.
— Имаше един Джош, първокурсник, играеше баскетбол.
— Той е Фейнстейн.
— А-ха.
После, за момент настъпва тишина, малка пауза, докато Кабъл изчаква следващия въпрос на Джейни.
— Фейнголд не е ли еврейско име?
— Ако е, това променя ли нещо?
— Не, просто имам предвид… Интересно е все пак. Не съм се замисляла за корените си, знаеш ли? История на рода. Родословно дърво. Боже, боже. — Джейни се губи в догадки.
Кабъл кимва.
— Е, да. Предполагам, никога няма да разбереш.
Джейни замръзва за миг и после поглежда Кабъл.
Засилва се и го фрасва по ръката.
Силно.
— На ти! — казва. — Загубеняк такъв!
Кабъл се смее и разтрива китката си.
— Стига де. Сега пък какво съм направил?
Джейни се ядосва, донякъде на шега. Тръсва глава.
— Накара ме да ми пука.
— Хайде — успокоява я той. — И преди ти пукаше. Никога ли не си се питала кой е баща ти?
Джейни се връща към повтарящия се сън на майка си — онзи с калейдоскопа, в който Доротея и хипито се държат за ръце и летят. Неведнъж се бе питала кой е баща й. А сега се пита дали Хенри е онзи от съня.
— Сигурно е някой костюмар с две цяло и две деца, и куче, и къща до Мичиганския университет.
Джейни си дава сметка за мизерната дупка, която представлява домът й. За мизерния живот, в който й се налага да бъде майка на два пъти по-възрастна от нея пияница. Знае, че без социалната помощ на Доротея и личния й незначителен доход в допълнение те са на крачка от съдбата на бездомниците. Но Джейни не иска да мисли за това сега.
Поема дълбоко дъх и бавно го изпуска.
— Добре. Ще взема душ и после ще отида в болницата. Предполагам, ще дойдеш с мен, а?
Кабъл се усмихва.
— Много ясно. Нали съм ти шофьор, забрави ли?
11:29
Кабъл и Джейни се качват по стълбите до третия етаж. Вече виждат в дъното двойната врата, която води към отделението, и Джейни забавя крачка, придвижва се все по-бавно, докато накрая спира съвсем. Обръща се рязко и се връща в чакалнята.
— Не мога да го направя — казва.
— Не се и налага. Но ако не го направиш, мисля, че после ще съжаляваш.
— Добре, но ако има други посетители, си тръгвам.
— Така е по-честно.
— Ами… ако е буден? Ако ме види?