Кабъл стиска устни.
— След онова, което майка ти каза за експлодиралия му мозък, силно се съмнявам, че ще се случи.
Джейни въздиша тежко и тръгва отново към двойната врата, Кабъл я следва.
— Добре тогава.
Бута едното крило и проверява дали има отворени врати от двете страни на коридора, като прави оглед на цялото пространство, както по времето, когато работеше в старческия дом „Хедър“. Слава богу, повечето са затворени и днес Джейни не се натъква на никакви сънища.
Приближава се към регистратурата, този път по-уверено.
— За Хенри Фейнголд, моля.
— Само ако сте от семейството — изрича със заучен тон болничният служител. На табелката с името му пише „Мигел“.
— Аз съм дъщеря му.
— Хей — казва той, като я разглежда по-внимателно, — ти не си ли момичето под прикритие?
— Да, аз съм. — Джейни се опитва да не трепери видимо.
— Гледах те по новините. Добре си се справила.
Джейни се усмихва.
— Благодаря ти. Е… коя е стаята?
— Стая триста и дванайсет. В дъното на коридора, вдясно. — Мигел посочва към Кабъл. — А ти?
— Той… — отговаря Джейни вместо него. — Ние… Заедно сме.
Сестрата поглежда Джейни.
— Ясно. Значи ти е… брат?
Джейни издиша с облекчение и се усмихва благодарно.
— Да.
Кабъл кимва мълчаливо, сякаш за да потвърди пред Мигел, че ще се държи добре, въпреки че няма каквато и да било връзка, с когото и да било наоколо.
— А можете ли да ми кажете в какво състояние е?
— Не е в съзнание, мила. Доктор Минг ще трябва да ти обясни подробностите. — Мигел поглежда Джейни съчувствено. С поглед, който казва: „Нещата не са добре.“
— Благодаря — промърморва Джейни. Тръгва надолу по коридора, Кабъл я следва плътно. И когато отваря вратата…
Непоносим шум. Прилича на пищящия звук на недобре настроено радио, увеличено докрай. Джейни се свлича на колене и притиска ушите си с ръце, макар да знае, че това няма да помогне. Ярки цветове я връхлитат; гигантски квадрати лилаво и червено, плисва я жълта вълна, толкова непоносимо жълта, че почти изгаря очите й. Опитва се да каже нещо, но не може.
Няма на кого. Заобиколена е само от нечовешко пищене и ослепителни цветове. Болезнено, лишено от чувства и емоции подлудяващо бучене. Джейни никога не е чувала подобно нещо в живота си.
С огромно усилие се концентрира и прави всичко, на което е способна, за да се изтръгне. Точно когато вече усеща как се измъква, сцената сякаш примигва и се променя. За части от секундата вижда жена, права, в огромна тъмна стая, и мъж, седнал на стол в ъгъла, които мигом се изпаряват, щом Джейни успява да затвори вратата към този кошмар.
Джейни укротява дишането си и когато отново е в състояние да вижда и да усеща крайниците си, разбира, че стои на четири крака пред вратата на стаята. Кабъл е до нея и шепти нещо, но тя не го чува. Взира се втренчено в плочките на пода, обхваната от подозрението, че този кошмар и този хаос е възможно да имат нещо общо с ада.
— Добре съм — казва на Кабъл, докато бавно се вдига на крака и изтупва невидимите прашинки, полепнали от пода върху голите й колене.
Изправя се. Обръща се.
Поглежда към източника на кошмара и чак тогава го вижда.
Мъжът, който е неин родител. Чието ДНК носи тя.
Джейни вдишва шумно. Ръката й бавно се насочва към устните и тя отстъпва назад. Очите й се разширяват от ужас.
— О, боже мой — прошепва. — Какво, по дяволите, е това?
Какво по дяволите е…
Все още петък, 4 август 2006
11:40
Кабъл обгръща раменете на Джейни. Но дали за да я подкрепи, дали за да й попречи да избяга от стаята, тя не знае. Все едно й е. И без това е прекалено ужасена, за да помръдне.
— Прилича на кръстоска между Капитан Пещерняк1 и терорист — прошепва.
Кабъл кимва бавно.
— Ужас. Каква дивашка грива, малко в стил Алис Купър. — Той се обръща към Джейни и пита съчувствено: — Е, какъв беше сънят?
Джейни не може да отмести поглед от слабичкия, буйно окосмен мъж в леглото. Заобиколен от апарати, от които нито един не е свързан с тялото му или включен в мрежата. Няма гипс, няма превръзки. Без марли, без бели лепенки.
Само едно лице с изписана на него безкрайна агония.
Поглежда Кабъл и отговаря на въпроса му: