Над гишетата — огромна табела.
„Бебета срещу храна.“
Това пише на табелата.
Джейни гледа как хората предават бебетата си на едното гише и прибират кашон с храна от другото. С цялото си същество Джейни иска да изкрещи, но не може. Събира сили и долазва слепешката до леглото, блъска глава в него, размахва изтръпналите си ръце върху матрака, без дори да е сигурна дали успява да уцели Доротея в опитите си да я събуди. Да се измъкне от този кошмар.
Най-накрая всичко става черно.
Двете крещят едновременно:
— Какво ти става?
Джейни още не е в състояние да вижда. Усеща, че е мокра от спуканата бира. Доротея я бута.
— Какво, по дяволите, правиш?
Джейни се преструва, че може да вижда. Все пак очите й са отворени.
— Аз… ами спънах се.
— Махай се оттук, не ставаш за нищо…
— Стига! — Джейни е полупияна, уплашена и сляпа. Но вече не може да търпи. — Забранявам ти да ми говориш така! Не искам да чувам повече „не ставаш за нищо“. Без мен щеше да си на улицата и ти го знаеш, така че просто си затвори проклетата уста!
Майка й е потресена.
Джейни е шокирана от собствените си думи.
Следва тишина.
Когато реалността се връща пред погледа й и тя отново може да се движи, Джейни се изправя несигурно на крака и събира кутиите.
— Каква бъркотия, не мога да повярвам — мърмори. — Ей сега се връщам.
Връща се с парцали и се заема да бърше.
— Няма да ти стане нищо, ако ми помогнеш, майко.
След минута майка й кляка на пода и се включва в търкането.
— Ти да не си пила? — изгрухтява.
— Е, и? На теб какво ти пука? — Джейни още е бясна и малко стресната от кошмара. — Защо ме мразиш толкова?
Майка й се пресята, за да стигне някакво мокро петно. Когато отваря уста, гласът й е по-мил:
— Не те мразя.
Джейни е отчаяна.
— Какво става? Каква е тая история с Хенри? Мисля, че заслужавам да знам какво се е случило.
Доротея отмества поглед.
— Той ти е баща.
— Да, това вече го чух. Ти конкретни въпроси ли искаш да ти задавам, не можеш ли просто да ми разкажеш за него? Божичко!
Доротея сбърчва чело.
— Казва се Хенри Фейнголд. Запознахме се в Чикаго, когато бях на шестнадесет. Беше студент в Мичиганския и си беше дошъл за лятото. Работеше в пицарията на Лу Маланати в Линкълнууд. Аз също работех там като сервитьорка.
Джейни се опитва да си представи как майка й работи.
— И после какво? Ти забременя и той изчезна? Ама че задник? И как е стигнал чак до Фийлдридж?
— Забрави. Няма да говоря за това.
— Хайде, майко. Къде живее той?
— Нямам представа. Някъде наоколо. Напуснах училище. Дойдох тук с него. Живяхме заедно за малко, после той изчезна и повече не го видях. Е, това е. Доволна ли си?
— Той знаеше ли, че си бременна?
— Не. Не е негова работа.
— Но… но… ти как разбра, че е в болницата?
Майката на Джейни вече е възвърнала празния си поглед.
— Имал е документ за спешна помощ — дал го е на парамедиците. Моето име е било в графата за контакт. Пишело, че не иска никакви специални мерки. Така ми каза сестрата.
Джейни мълчи.
Доротея продължава, вече по-мило.
— Мисля си, че може би аз също трябва да подпиша такъв документ. За да не се чудиш какво да ме правиш, когато черният ми дроб се разпадне.
Джейни отмества поглед встрани и въздиша.
Би трябвало да възрази при тези думи.
Но кого да залъгва?
— Да — отговаря, — може би.
Доротея се връща обратно в леглото. Обръща се с гръб.
— Казах ти. Не искам да говоря повече за това. Приключих.
След минута мълчание Джейни се изправя, клатушкайки се стига до банята, където повръща течност равна на няколко кутийки евтина бира.
— Никога повече — обещава си на глас.
Допълзява до стаята си, затваря вратата, тръшва се на леглото и заспива.
02:12
Джейни тича.
Тича.
Цяла нощ.
Но не стига доникъде.
Събота