5 август 2006
08:32
— Да — Джейни отговаря с дрезгав глас по телефона. — Моля? — Още не се е събудила.
— Джейни, всичко наред ли е?
Джейни мълчи. Би трябвало да познава този глас, но не се сеща на кого е.
— Джейни? Аз съм, Капитан Комиски. Чуваш ли ме?
— О! — казва Джейни. — Боже, извинявайте, аз просто…
— Съжалявам, че те събудих. По принцип не бих се обадила, но чух от Бейкър, че си имала семейни неприятности и си се върнала по-рано от ваканцията. Обаждам се да разбера дали всичко е наред. И да чуя какво имаш да ми съобщиш, ако си готова вече. По-добре ще е да си готова.
— Аз… ами, това е малко сложно — казва Джейни. Обръща се по гръб. Устата й сякаш е натъпкана с тоалетна хартия. — Но всичко е наред. Тоест… дълга история. — Уф.
— Аз имам достатъчно време.
— Може ли да ви звънна по-късно? Някой ме търси на другата линия.
— Ще изчакам.
Джейни се усмихва, въпреки тъпата болка в главата си и превключва на другата линия.
Кейб.
— Хей, миличка, всичко наред ли е? Какво стана снощи?
— А, ти ли си, ще ти звънна след малко.
— Става. — Затваря.
Джейни се връща към Капитана.
— На линия съм — казва.
— Добре.
— И… предпочитам да не задълбавам в детайли. Така че… — Джейни се чувства смела.
Капитана замълчава за части от секундата.
— Щом смяташ. Знаеш къде да ме намериш, нали?
— Разбира се. Благодаря, сър.
— Ще се видим в понеделник на срещата, ако преди това не ме потърсиш. Пази се, Джейни.
Капитана затваря.
Джейни също затваря и ръмжи.
— Защо всички ми звънят в осем и половина сутринта, по дяволите?
09:24
Изкъпана, нахранена, сресана. Джейни се чувства малко по-добре, след като е взела един „Ибупрофен“ и е изпила три чаши вода.
— Никога повече — мърмори пред огледалото. Обажда се на Кабъл. — Извинявай, че ми отне толкова време.
Джейни разказва какво се е случило предишната вечер, докато върви през дворовете, прекосява алеята за паркиране и влиза в дома му.
— Здрасти — поздравява го тя и едновременно с това затваря.
Кабъл се усмихва и също затваря.
— Закусвала ли си?
— Да.
— Искаш ли да се разходим с колата?
— Ами… става. Всъщност мислех да отида до болницата.
Кабъл кима.
— Не е лошо.
— Не че се чувствам задължена, защото не е така.
— И не трябва.
Джейни потъва в мислите си. Припомня си какво й каза майка й миналата вечер, въпреки че голяма част от случилото се е малко размазано — след всичката бира.
— Мисля — изрича бавно, — че той май не е добър човек.
— Моля?
— Само предчувствие. Няма значение. Да тръгваме.
— Сигурна ли си, че искаш да ходиш там, щом не го харесваш?
— Да. Тоест, искам да съм сигурна. Мисля, че просто имам нужда да знам. Дали е лош. Или не.
Кабъл свива рамене, но я разбира. Потеглят.
09:39
В болницата както обикновено Джейни се движи бавно по коридора, внимава за отворени врати. Попада в слаб сън, но само за няколко секунди — дори не й се налага да спре напълно хода си. Стоят пред стаята на Хенри, Джейни с ръка на дръжката.
Пищене и шокиращо ярки цветове. Отново. Джейни почти се срива на колене, но този път е по-подготвена. Пристъпва слепешката към леглото и Кабъл й помага безопасно да се настани на пода, докато в главата й пулсира от звука. По-силен от всякога.
Точно когато Джейни е сигурна, че тъпанчетата й ще се пръснат, пищенето отслабва и сцената пак преминава към жената в тъмнината. Същата жена от миналия ден, Джейни е сигурна в това, въпреки че не може да различи конкретни черти. После вижда, че и мъжът също е там. Хенри, разбира се. Сънят е негов. Той е в сянка, седи на стол и наблюдава жената. Обръща се, поглежда Джейни и премигва. Очите му се разширяват и той се изпъва В стола си.
— Помогни ми! — моли.
И тогава, като в повредена кинолента, картината започва да се разпада и пищенето се връща, още по-силно, като един незатихващ крясък в ушите й. Джейни се бори, главата й тупти. Опитва се да излезе от съня, но не може да се съсредоточи — писъкът отслабва силите й.
Вече се мята на пода. В агония.
Кабъл вероятно е там и я държи, но тя не усеща нищо.