Кабъл завърта очи с досада.
— Не се бях сетил, ясно? Не мога да прекарвам всяка свободна секунда, планирайки живота си покрай тъпите ти проблеми. Имам и по…
Кабъл рязко млъква.
Джейни остава с отворена уста.
— О, мамка му!
Той пристъпва към нея със съжаление в очите, тя отстъпва назад.
Поклаща глава и избягва погледа му, вдига ръце към лицето си, очите й се напълват.
— Недей, Джейни. Нямах това предвид.
Джейни затваря очи и преглъща шумно.
— Не — отвръща. Не иска да го казва, но знае, че е истина. — Прав си. Съжалявам. — Смехът й звучи тъжно. — Добре е за теб да изразяваш чувствата си такива, каквито са, разбираш ли? По-здравословно е. Чувал си, предполагам.
— Хайде — моли я Кабъл. — Ела тук. — Пристъпва отново към нея и този път Джейни се приближава. Той прокарва пръсти през косата й и я притиска до гърдите си. Целува я по челото. — И аз съжалявам. И нещата не са такива. Просто… така прозвуча.
— Сериозно? Наистина ли искаш да ми кажеш, че не се притесняваш за това какво ще се случи с мен? И как ще ти се отрази на теб?
— Джейни…
Кабъл я поглежда безпомощно.
— Е?
— Е какво? Какво искаш да кажа?
— Искам да кажеш истината. Не се ли притесняваш? Поне малко?
— Джейни — измъква се Кабъл. — Недей. Защо го правиш?
И отново не отговаря на въпроса.
На Джейни това й стига. Тя затваря очи.
— Мисля, че съм претоварена — прошепва след кратко мълчание и поклаща глава. Но вече знае каквото й трябва. — Затрупана съм с твърде много проблеми в момента.
— Така ли? — Кабъл се засмива леко.
— Страхотна почивка, няма що.
Кабъл изсумтява.
— Да. Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто си мързелувахме на слънце.
Джейни мълчи, мисли за майка си, за баща си и за всичко останало. За Кабъл и за собствените си тъпи проблеми, както ги нарече той. И започва да се чуди: „Кой ще плати сметките на болницата?“ Адски много се надява Хенри да разполага с някакви пари, макар че има вид на бездомник.
— Той няма застраховка — мърмори на глас. Блъска глава в гърдите на Кабъл. — О, боже!
— Това не е твой проблем.
Джейни въздиша тежко.
— Тогава защо се чувствам отговорна?
Кабъл мълчи.
Джейни го поглежда.
— Какво?
— Искаш ли бърза психоанализа?
Тя се смее.
— Защо не.
— Вероятно ще съжалявам, че съм го казал. Но ето как стоят нещата. Свикнала си да си отговорна за майка си. Сега попадаш на този тежко увреден човек, някой ти казва, че ти е баща и хоп, инстинктът ти повелява да си отговорна и за него, тъй като той изглежда още по-прецакан и от майка ти. А господ ни е свидетел, никога не сме предполагали, че подобно нещо е възможно.
Джейни въздиша.
— Просто се опитвам да преодолея всичко, с което се сблъсквам, разбираш ли? Да се справя с всички каши една по една, като се надявам, че всяка ще е последната, но после се оглеждам и осъзнавам, мамка му, че се задава следващата. И ми се иска някой ден, най-накрая да съм наистина свободна. — Джейни поглежда към Хенри и отива до леглото му. — Но никога не се случва. — После дълго гледа баща си.
И мисли.
Мисли.
Може би е време да се промени.
Време да бъде отговорна само за един човек.
— Хайде — казва Джейни. — Очевидно е, че не можем да направим нищо за него. Нека просто си тръгнем. Да изчакаме да се обадят на майка ми, когато… когато това тук приключи.
— Добре, сладкишче.
Кабъл следва Джейни навън по коридора към рецепцията. Кимва на Мигел, Мигел му се усмихва съчувствено.
— Сега какво? — пита Кабъл, като хваща Джейни за ръка по пътя към колата. — Да хапнем нещо?
— Мисля, че предпочитам просто да ме закараш у дома, става ли? Трябва ми малко време да помисля. А и не е зле да проверя майка си.
— А. Добре. — Кабъл не звучи очарован. — Довечера?
— Да… — казва Джейни разсеяно. — Би било хубаво.
13:15
Джейни се тръшва на леглото. Заравя лице във възглавницата. Вентилаторът е пуснат на най-силната степен и духа в нея, прозорците са затворени и щорите са спуснати, за да не влиза жегата. В къщата е горещо, но Джейни не обръща внимание. Още се възстановява от снощи. Бързо се унася в следобедна дрямка. Сънищата й са разбъркани и хаотични, скачат от плашещ космат бездомник, който я преследва, към майка й, която се препъва гола из предния двор; от г-н Дърбин, който заплашва да я убие, към жителите на Хълма, наредени в редица на улицата, които я гледат, сочат я с пръст и й се присмиват.