После сънува ужасен сън за смъртта на госпожица Стюбин и въпреки че старата жена вече е мъртва, Джейни изпитва болка. Плаче в съня си. Събужда се и очите й са мокри.
Тя цялата е мокра. Поти се така, че чаршафите подгизват.
И се чувства сякаш някой я е смазал от бой.
Джейни мрази следобедния сън.
16:22
Обува маратонките си, загрява малко и излиза на улицата с бутилка вода в ръка. Може би точно от това има нужда. Цяла седмица не е тренирала.
Върви по алеята за паркиране, чакълът хрущи, после започва да тича. При всяка стъпка върху закърпения с катран асфалт подметките й оставят леки вдлъбнатини в черните квадрати, размекнати от слънцето. Пот се стича по гърба й и между гърдите. Краката й са изморени, но тя продължава, чака тръпката. Без да усети как, стига чак до старческия дом „Хедър“. Ритмичната стъпка и равномерното дишане гонят и добрите, и лошите мисли от главата й, или поне се опитват.
Без особен успех.
Бяга нагоре по алеята, навлиза в асфалтирания паркинг и спира. Застава на едно парко място, чиито линии избелели от годините и от липсата на боя. Поглежда небето над огромните кленове и си спомня онази нощ, преди няколко лета, когато седеше тук с трима от обителите на дома, в очакване на фойерверките за Четвърти юли. Всички охкаха и ахкаха от възхищение пред красотата, въпреки че една от тях беше сляпа.
Сляпа, каквато ще бъде и Джейни.
„О, госпожице Стюбин.“
Задъхана прикляка върху горещия асфалт и сълзите й потичат свободно, заедно с болката от това да е на осемнадесет и да е влюбена в момче, с което не може да говори за нещата, които я измъчват, болката от това, че огромен товар притиска гърдите й, смазва я, пречи й, не й позволява да живее така, както една тийнейджърка би трябвало да живее, и тя се пита за кой ли път защо, по дяволите, всички тези нещастия й се стоварват. Струва й се, че е направила огромна грешка, като е приела да работи за Капитана, ускорявайки по този начин собственото си ослепяване за благото на другите. Пита се какво би било, ако нищо от това не й се беше случвало, ако никога не беше чела проклетата зелена тетрадка, ако никога не се беше качвала на онзи влак, където всичко започна, когато беше на осем. Ако можеше поне веднъж да контролира собствения си живот.
Пита се дали наистина трябва да реши да извърши онова, от което толкова я е страх през цялото време.
Да спаси себе си и да зареже всички останали.
— Оставете ме на мира най-после! — крещи срещу липсващите фойерверки. — Какво, по дяволите, трябва да направя, за да съм просто нормална? Какво толкова съм сторила, че да заслужа всичката тази гадост? Защо? — хлипа. — Защо?
И пак, за кой ли път, няма отговор.
17:35
Джейни се изправя.
Изтупва прахта от шортите си.
Продължава тичешком към вкъщи.
18:09
Мушва се през задната врата у Кабъл. Изтощена и празна.
Той вдига поглед от кухнята, където си прави сандвич.
— Здравей — казва Джейни. Стои там, пред него, следите от сълзи по бузите й са се смесили с лятна прах и пот.
Кабъл сбърчва нос.
— Леле. Миришеш отвратително — отвръща. — Я ела с мен.
И я води в банята. Пуска душа. Коленичи пред нея, сваля обувките и чорапите й, тя оставя очилата на умивалника и развързва косата си. Той й помага с подгизналите дрехи. После държи завесата на ваната отворена.
— Хайде влизай — казва.
И Джейни влиза.
Той я наблюдава, наслаждава се на извивките й. Неохотно тръгва към вратата.
Но спира.
Решава, че Джейни може да има нужда от допълнително глезене.
Сваля блузата и късите си панталони. Боксерките също. И се присъединява към нея.
18:24
— Хей, Кейб? — казва тя, докато суши косата си, освежена. Широко усмихната. Оставила всички мисли настрана, освен една. — Искаш ли да отидеш да вземеш един дъждобран за Джими и да се погрижим и за теб?