Кабъл я поглежда изненадано.
Обръща глава и присвива очи.
— Кой, по дяволите, е Джими?
23:21
В прохладния сумрак на приземния етаж тя шепти:
— Хм, тогава, да не би да е Ралф?
Кабъл мълчи малко, сякаш мисли.
— Тоест, като Ралф от „Завинаги“? Ами, не.
— Ти си чел „Завинаги“ — на Джейни не й се вярва.
— Нямаше особено голям избор в библиотеката на болницата, а „Дийни“ винаги беше заета — казва Кабъл саркастично.
— Е и, хареса ли ти?
Кабъл се смее стеснително.
— Ами… не беше най-умното четиво за четиринадесетгодишен младеж с пресни кожни присадки там долу в оная част, нали се сещаш.
Джейни сдържа съчувствения си кикот и заравя лице във фланелката му. Прегръща го силно. Усеща дишането му. След няколко минути пита:
— А как се казва тогава? Пит? Клайд?
Кабъл се обръща на другата страна, прави се, че спи.
— Фред е, нали, знаех си.
— Джейни. Престани.
— Ти да не би да си го кръстил Джейни?
Киска се.
Кабъл ръмжи силно.
— Заспивай.
23:41
Тя спи. Прекрасно е.
За кратко.
03:03
Той сънува.
Двамата са у Кабъл, прегърнати на дивана, играят видеоигри, ядат пица. Забавляват се. Откъм задния двор се чуват приглушени звуци, някой вика за помощ от кухнята, но двамата не обръщат внимание — твърде заети са да се наслаждават един на друг.
Виковете стават по-силни.
— Тихо! — изкрещява Кабъл.
Виковете се засилват още повече. Той отново призовава за тишина, но това не променя нищо. Накрая става и отива в кухнята. Джейни тръгва след него.
Кабъл отново крещи:
— Няма ли да млъкнеш с тъпите си проблеми! Не мога да издържам повече!
Там, в бяло болнично легло, в средата на кухнята, лежи жена.
Сгърчена, недъгава.
Сляпа и мършава.
Грозна, противна.
Старата Джейни.
Младата Джейни от дивана е изчезнала.
Кабъл се обръща към Джейни от съня и се моли:
— Помогни ми.
Джейни гледа втренчено. Поклаща леко глава, въпреки че е изкушена да се опита да му помогне.
— Не мога.
— Моля те, Джейни. Помогни ми.
Тя го поглежда. Няма желание да говори. Потреперва и преглъща сълзите си.
Прошепва:
— Може би просто трябва да кажеш „сбогом“.
Кабъл я гледа безизразно. После се обръща към старата Джейни.
Протяга два пръста.
Затваря клепачите й.
Джейни се бори и излиза от съня.
Вцепенена.
Едва дишаща.
Светът постепенно се връща около нея. Тя прави усилие да помръдне. Да започне да диша.
Когато отново е в състояние да се движи, с изтръпнали пръсти на краката се препъва по пода в приземния етаж на Кабъл, върви нагоре по стълбите, към вратата. После през дворовете — към малкия си задушен затвор.
Лежи на хълбок, брои вдишванията и издишванията си, опитва се да почувства всяко едно. Гледа в стената.
Чуди се колко ли още ще може да крие всичко това.
Неделя
6 август 2006
10:10
Гледа в стената.
Измъква се от леглото, за да се изправи очи в очи с още един ден от живота си.
Заварва Доротея в кухнята да си прави късния сутрешен коктейл. Джейни я вижда за пръв път след последния им разговор.
— Здрасти — казва Джейни.
Майка й изръмжава неопределено.
Все едно, че нищо не се е случвало.
— Новини за Хенри?
— Не.
— Ти добре ли си?
Майката на Джейни се обръща и й хвърля недоспал поглед. Усмихва се насила.
— Добре съм.
Джейни опитва отново:
— Знаеш, че номерът на мобилния ми е тук до календара — ако имаш нужда от нещо, нали? Телефонът на Кабъл също. Той ще направи каквото трябва, в случай че мен ме няма. Нали знаеш?
— Той е онова хипи, а?
— Да, мамо — Джейни върти очи с досада. Вече няколко месеца, откакто Кабъл се е подстригал.
— Кабъл — що за име е това?
Джейни не й обръща внимание. Ще й се изобщо да не беше започвала разговор.
— Гледай да не забременееш, само това ще ти кажа. Бебето ще ти съсипе живота.