Майката на Джейни се тътри към стаята си.
Джейни я проследява с поглед, докато се отдалечава. Поклаща глава.
— Да, много съм ти благодарна за съвета — провиква се след нея. Вади телефона и го включва. Получила е съобщение от Кабъл: „Не съм те чул да излизаш. Къде изчезна? Всичко наред ли е?“
Джейни въздиша. Отговаря: „Просто се събудих по-рано. Трябваше да свърша нещо.“
Той отговаря: „Обувките ти са останали тук. Да ти ги донеса ли?“
Джейни се колебае. „Да. Благодаря.“
11:30
Той е на вратата.
— Нещо против да се повозим?
Джейни присвива очи.
— Къде?
— Ще видиш.
Без особено желание Джейни го следва до колата.
Кабъл излиза от града и тръгва по някакъв път с царевични ниви от двете страни, а после покрай безкрайни горички. Намалява скоростта, взира се с присвити очи в редките ръждясали пощенски кутии и шари с поглед из дърветата.
— Какво правиш? — пита Джейни.
— Търся номер двайсет и три хиляди осемстотин осемдесет и осем.
Джейни се надига на седалката и също започва да се оглежда. Пита подозрително:
— Че кой живее тук, на майната си?
Кабъл продължава да се взира и намалява още повече, когато подминават 23766. Поглежда в огледалото за задно виждане, друга кола ги задминава.
— Хенри Фейнголд.
— Какво? Как разбра?
— Проверих в телефонния указател.
— Хм. Много си умен — казва Джейни. Не е сигурна как трябва да се чувства: бясна или нетърпелива?
Или просто засрамена, че не се е сетила първа?
Още около километър и половина и Кабъл завива в алея за паркиране, обрасла с буйна растителност и покрита с чакъл. Храсти драскат колата отстрани, настилката е неописуемо лоша. Кабъл ругае под нос.
Джейни оглежда през предното стъкло. Слънчевите лъчи се промушват през клоните на дърветата и хвърлят раирана сянка върху алеята. На около триста метра по-напред, където не е толкова залесено, се вижда неясен силует.
— Това къща ли е?
— Да.
След две минути убийствено бавно каране по бабуните на алеята спират пред малко грохнало бунгало.
Слизат от колата. Пред къщата в чакъла е паркирано старо ръждясало комби, синьо на цвят, с дървени странични панели. На предния капак стои кана със слънчев чай2.
Джейни запаметява всичко.
Гъста ниска растителност заобикаля отвсякъде малката къщичка. Своенравен храст с опърлени от слънцето рози заплашва да превземе гниеща дървена решетка. Пръснати тук-там тигрови лилии са разтворили широко листа и попиват слънчевите лъчи. Останалите растения са плевели. Пред входната врата се издига малка купчина кашони.
Кабъл пристъпва внимателно сред бодливи шубраци, доближава немития прозорец и наднича вътре, опитвайки се да зърне нещо през тясната цепка между завесите.
— Май няма никой.
— Не трябва да го правиш — казва Джейни. Чувства се неудобно. Горещо е и въздухът ври от насекоми. А пък и това е навлизане в чуждо пространство. — Мястото ме плаши.
Кабъл изследва купчината кашони пред вратата, чете адресите на подателите по тях. Вдига един и го разклаща до ухото си. После го оставя обратно и се оглежда.
— Искаш ли да влезем с взлом? — пита с дяволита усмивка.
— Не, не. Това не е добра идея. Може да ни арестуват!
— Но кой ще разбере?
— Ако Капитана научи, ще ни срита задниците. Няма да ни прости така лесно. — Джейни прави крачка към колата. — Хайде, Кейб. Наистина.
Кабъл неохотно се съгласява и те се връщат обратно в колата.
— Не те разбирам. Не искаш ли да научиш нещо повече? Този тип ти е баща, все пак. Не си ли любопитна?
Джейни поглежда през прозореца, докато Кабъл обръща.
— Опитвам се да не бъда.
— Защото той умира?
Джейни потъва в мисли.
— Да.
Ако не знае нищо за Хенри, после, когато той умре, може просто да го отметне като един проблем по-малко. Ще бъде само некролог във вестника сред много други. Но не и баща й.
— Защото нямам нужда от допълнителни неща, за които да се тревожа, предполагам.
Кабъл излиза с колата отново на пътя и Джейни поглежда назад за последно. Виждат се само дървета.
— Надявам се кашоните да не се намокрят, ако завали — казва тя.
2
Чай, който се приготвя, като съдът с чаените листа се оставя на слънчево място, без да се запарва предварително. — Б.р.