— Има ли някакво значение?
Пътуват в мълчание няколко минути. После Кабъл го нарушава:
— Видя ли вчера нещо в кошмара на Хенри? Беше ме страх да те попитам след малкия ни фатален сблъсък.
Джейни се обръща на седалката с лице към Кабъл и го наблюдава известно време как шофира.
— Беше почти същото като преди. Пищене. Цветове. Жената в голямата зала, но после видях и Хенри. Седеше на стола. Наблюдаваше жената.
— А какво правеше жената?
— Просто беше там, по средата на някакво слабо осветено място — физкултурен салон или нещо подобно. Не можах да видя лицето й.
— И той е седял там и я е наблюдавал? Звучи зловещо.
— Да — казва Джейни. Пред погледа й минават в мъгла редици с царевични стебла. — Усещането не беше зловещо. Беше по-скоро… самотно. И после… — Джейни спира. Мисли. — Хм.
— Какво?
— Той се обърна и ме погледна. Сякаш беше малко изненадан, че съм там. Помоли ме да му помогна.
— И други хора са те виждали в сънищата си, нали? Говорили са с теб.
— О, разбира се. Но… не знам. Това беше различно. Като… — Джейни рови в спомените си, връща се назад към десетките сънища, които е преживяла. — В сънищата на повечето хора аз съм си там и те ме приемат и ми говорят, сякаш съм реквизит. Но не правят връзка — гледат ме, но не ме виждат наистина.
Кабъл се почесва по брадичката и разсеяно прокарва пръсти през косата си.
— Не виждам разликата.
Джейни въздиша.
— Мисля, че и аз не я виждам. Но просто го почувствах по друг начин.
— Като първия ден, когато те видях на спирката и ти беше единствената, която ме погледна, и очите ни някак си се свързаха? — Кабъл я дразни, донякъде. Но не съвсем.
— Може би. Но по-скоро беше като онзи път, когато госпожица Стюбин ме погледна в съня си, в старческия дом, и ми зададе въпрос. Беше нещо като разпознаване. Тя сякаш разбра, че и аз съм ловец на сънища.
Кабъл поглежда за миг към Джейни и после обратно към пътя. Челото му се набраздява от бръчки и той накланя глава въпросително.
— Чакай — казва. — Чакай малко. — Натиска спирачката и отново поглежда Джейни. — Това сериозно ли е?
Джейни отвръща на погледа му и кимва. И тя се пита същото.
— Джейни. Имаш ли някаква причина да мислиш, че това със сънищата би могло да е наследствено?
Колата намалява скорост и спира насред селския път.
— Не знам — казва Джейни. Наднича нервно през рамо. — Кейб, какво правиш?
— Обръщам — казва Кейб. Дава на заден и прави обратен завой. — Това е важно. Той може да има някаква информация за малкото ти проклятие. А ние може и да нямаме друг шанс.
12:03
Кабъл стои пред входната врата на дома на Хенри с току-що извадена от портфейла си шофьорска книжка в ръка. Пъха я в процепа при бравата, между вратата и касата, и я движи нагоре-надолу и настрани. Стиска устни, докато работи, опитва се да мръдне езичето, за да осигури достъп до къщата.
Джейни го наблюдава известно време. После се пресяга и хваща дръжката. Натиска я. И вратата се отваря.
Кабъл се изправя.
— Ама че работа. Кой не си заключва вратата в днешно време?
— Някой, чийто мозък всеки момент ще се пръсне, може би? Някой, който живее на майната си и няма нищо за крадене? Някой наполовина луд? Може да е помолил парамедиците да не заключват, защото ключовете му не са били у него. — Джейни влиза в малката къщичка и прави място на Кабъл да я последва. — Ето, виждаш ли? — казва, сочейки закачалка на стената, на която виси връзка ключове.
Вътре е душно. Кухня, всекидневна и легло са в едно помещение. Врата в дъното на помещението явно води към тоалетна. Има радио на един рафт и малък телевизор на кухненския плот. Горещ въздух нахлува в стаята през отворен прозорец с мрежа в задната част на къщата. Тънка жълта завеса трепка пред мрежата. Под прозореца има маса със стар компютър. Съдейки по чашата за кафе и купата до него, масата явно се ползва едновременно за хранене и за работа. Под масата има шкафче с три чекмеджета, което изглежда някога е било част от истинско бюро. Няколко листа хартия лежат на пода, сякаш довени от вятъра.
Купчина сгънати кашони се издига до стената при задната врата. Леглото е разхвърляно. Наполовина пълна чаша с вода стои върху импровизирано нощно шкафче, измайсторено от кашон.
— Е — казва Джейни, — отиде си мечтата ми за неочаквано наследство. Горкият, та той е по-беден и от нас.