— Невероятно — казва Кабъл, докато оглежда всичко. Приближава се към бюрото. — Освен ако не притежава тази земя — тя може да е ценна. — Кабъл тършува из сметките на бюрото. — Или пък… не. Анулиран чек, на който пише „наем“.
— Мамка му. — Джейни неохотно се присъединява към Кабъл. — Това не е правилно, Кейб. Не би трябвало да го правим.
— Никога няма да разбереш нищо, ако чакаш да умре. — Държавата ще се намеси, а собственикът ще иска наемател, който да може наистина да си плаща. Ще изнесат всичко, ще продадат, каквото могат, за да си разчистят сметките с болницата и това е.
— Колко много тъпотии знаеш. — Джейни се оглежда.
— Много полезни тъпотии.
— Сигурно.
Мотае се безцелно из малката къща. Върху телевизора са складирани най-различни обезболяващи, продавани без рецепта. В хладилника няма много неща. Кутия мляко, половинка черен хляб, телешки салам. Един цял рафт със зелен боб, царевица на кочани, домати и малини. Джейни поглежда през прозореца към задния двор и вижда малка градинка, а по-настрани — два диви храста, нашарени с малки червени точки.
Шкафовете са почти празни, освен няколко чинии и чаши от различни сервизи. Тънък слой прах лежи навсякъде, но къщата не е мръсна. Във всекидневната има старомодно, износено люлеещо се кресло, масичка с дървена лампа отгоре и голям самоделен стелаж натъпкан с кашони. До него — малка библиотечка. Джейни си представя Хенри тук вечер — как седи в креслото и чете или гледа телевизия в тази почти уютна къща. Чуди се що за живот е било.
Приближава се до лавиците с книги и вижда стари томчета на Шекспир, Дикенс. Също и Керуак, Хемингуей и Стайнбек. Някои са със странни букви, приличат на еврейски. Университетски учебници. Джейни вади един и го разлиства. Вижда нещо написано — това трябва да е почеркът на баща й — под списък от зачеркнати имена.
Тя кляка и разглежда учебника, чете бележките в полетата. Чуди се дали са негови, или ги е писал някой друг преди него. Корицата е повредена, някои от страниците липсват, Джейни затваря учебника и го връща на рафта.
Кабъл преглежда документите на бюрото.
— Фактури — казва. — За всякакви откачени неща. Бебешки дрешки. Видеоигри. Бижута. Снежни преспапиета, за бога. Чудно къде ли ги държи. Малко е странно, мен ако питаш.
Джейни се изправя и отива при Кабъл. Вдига някаква тетрадка и я отваря. Вътре, чисти и подредени, открива счетоводни сметки. Всички за различни неща. Джейни прелиства с любопитство тетрадката, после излиза пред входната врата. Вкарва кашоните вътре и преглежда адресите на подателите. Сравнява ги с тези в тетрадката.
Пъха кичур коса зад ухото.
— Мисля, че е имал малък интернет магазин, Кейб. Купувал е стоки евтино и после ги е препродавал във виртуалния си магазин за печалба. Онзи стелаж в ъгъла му е служил за диспечерски отдел.
Посочва голямата етажерка.
— Може би ходи и по гаражни разпродажби, за да изкупува определени вещи.
Джейни кимва.
— Странно е, че е учил точни науки, а накрая се е занимавал с това. Чудя се дали не са го уволнили или нещо такова?
— Като се имат предвид състоянието на икономиката на Мичиган и растящата безработица напоследък, това е напълно възможно.
Джейни се ухилва.
— Такъв си всезнайко. Обичам те. Много те обичам.
Лицето на Кабъл светва.
— Благодаря ти.
Джейни оставя тетрадката на масата и вдига едно много изхабено томче с меки корици — „Параграф 22“. Прелиства го и забравя мисълта си. Вижда откъснато парче хартия, използвано за разделител. Върху него е надраскано с молив: „Вилицата на Мортън“.
Това пише.
Джейни затваря книгата и я оставя обратно на бюрото.
— Сега какво?
— Какво искаш да правим? Аз не виждам доказателство, че е бил ловец, а ти?
— Не. Но пък би ли намерил такова вкъщи, ако потърсиш?
Кабъл се смее.
— Зелената тетрадка, бележките за сънища на нощното ти шкафче…
— Нощното шкафче — казва Джейни, потупвайки долната устна с показалец. Приближава до леглото на Хенри, но там няма нищо. Само чашата с вода. Дори избутва матрака настрана и прокарва ръка между него и рамката, като се мъчи да напипа дневник или нещо от този род. — Тук няма нищо, Кейб. Да вървим.
— Ами компютъра?
— Не — това няма да го правим. Наистина. Нека просто си тръгваме. Пък и ти сам видя. Не е нито съсухрен, нито сляп.