— Откъде знаеш, че не е сляп? Кое те кара да си толкова сигурна?
— Да, възможно е да си прав — съгласява се Джейни. — Но ръцете му си изглеждаха добре.
— Е да… но какво казва госпожица Стюбин в зелената тетрадка? Трийсет и нещо за ръцете? Той е някъде към трийсет и седем-осем, не повече от четирийсетгодишен, нали? Така че може просто още да не се е случило.
Джейни въздиша. Не иска да задълбава толкова. Не иска повече да мисли за зелената тетрадка. Отива до вратата и остава там. Подпира глава в стъклото. После отваря, излиза, сяда в горещата като пещ кола и чака да дойде Кабъл.
— Към болницата? — пита той с надежда в гласа, докато обръща.
— Не — гласът на Джейни е твърд. — Приключихме с това, Кейб. Не ми пука, ако ще да е бил кралят на ловците на сънища. А пък и няма как да е — най-вероятно е някакъв човечец, който ще се побърка, като разбере, че сме тършували из къщата му. Просто не искам повече да се занимавам с това. — До гуша й е дошло от всичко.
Кейб кима.
— Добре, добре. Нито дума повече. Обещавам.
19:07
У Кабъл са и правят тренировка. Джейни знае, че трябва да поддържа форма. В понеделник имат среща с Капитана, което означава, че ги очаква нова задача. За пръв път Джейни не е особено развълнувана.
— Някаква идея какво може да ни е подготвила Капитана? — пита между две изтласквания.
— С нея никога не се знае. — Кабъл вдишва и шумно издишва, приключвайки серията за рамене. — Надявам се да е нещо лесно и простичко.
— И аз — казва Джейни.
— Скоро ще разберем. — Кабъл пуска тежестите на пода. — Междувременно, не мога да спра да мисля за Хенри. Има нещо странно в цялата история.
Джейни поставя лоста върху Стойката и се изправя.
— Нали обеща да престанеш — напомня му тя, но любопитството й надделява. — Какво предизвиква интереса ти, все пак?
— Ами, ти каза, че сте осъществили връзка в съня, както с госпожица Стюбин, помниш ли? Точно това ме заинтригува и не мога да спра да търся причината. Колко странен е все пак начинът, по който живее. Та той е отшелник. Тоест, има си онова старо комби, паркирано пред къщата, очевидно кара автомобил, но…
Джейни поглежда рязко към Кабъл.
— А? — казва.
— Може да е само едно голямо съвпадение — размишлява на глас той.
— Вероятно — съгласява се тя. — Както ти сам каза, той е просто отшелник.
Но.
22:20
— Лека нощ, сладка моя — прошепва Кабъл в ухото на Джейни. Стоят на прага на Кабъл. Джейни няма да спи там. Прекалено трудно е. Прекалено трудно да опази тайната си.
— Обичам те — казва го като признание. И е вярно. Толкова вярно.
— И аз те обичам.
Джейни тръгва — двамата се държат за ръце с преплетени пръсти, отдалечават се постепенно един от друг, докато накрая само връхчетата на пръстите им се докосват — ръката й неохотно се откъсва от неговата и тя бавно поема през дворовете към своята улица, към своя дом.
Лежи будна по гръб. И умът й снове между Кабъл и събитията от деня. Между Кабъл и Хенри.
00:39
Не може да спре да мисли за него.
Защото ако…?
И как ще разбере, освен ако не…?
Джейни става от леглото, облича се, взема мобилния си телефон, ключовете и диетична вафла. Автобусът е абсолютно празен, ако не се брои шофьорът.
Той, слава богу, не спи.
00:58
Джапанките на Джейни шляпат по плочките и ехото се разнася по иначе безшумните болнични коридори. Санитар с празна количка кима на излизане от асансьора. На третия етаж Джейни бута без колебание едното крило на вратата към интензивното. Вътре е слабо осветено и тихо. Джейни се справя със сънищата в коридора и преди да отвори вратата на Хенри, преговаря наум плана си.
Поема дълбоко дъх, отваря вратата и, докато всичко около нея става черно, затваря плътно след себе си, изживявайки за пореден път шока от крещящите цветове и безумното пищене.
Силата на съня поваля Джейни на четири крака. Ударът по всичките й сетива едновременно прави гравитацията десет пъти по-мощна от обикновено. Поклаща се, без да усеща, сякаш за да избегне гигантските стени в пламтящи цветове, които се надигат срещу нея в триизмерния кошмар. Опитва се да чуе мислите в собствената си глава, въпреки всичкия шум, но това е невъзможно в центрофугата на постоянното пищене.