Ръцете и краката на Джейни бързо изтръпват. Слепешката се обръща надясно и пълзи към банята, така че ако й се наложи, да може да влезе и да затвори вратата. Огромен жълт блок полита към нея, Джейни се хвърля настрани, за да го избегне, и усеща с главата си болничната стена. „Концентрирай се!“, крещи на себе си. Но шумът е непреодолим. Може само да се влачи напред с изтръпналите си крайници, благодарна, че изобщо се движи, и да чака проблясък, нещо, каквото и да е, което да обясни поне част от мистерията на Хенри.
Джейни не знае колко време е минало, преди да установи, че вече е неспособна да се помръдне.
Че силите й са изчерпани и тя не може да се бори повече. Не може да намери банята и да прекъсне връзката.
Сякаш е пропаднала през ледена дупка в парализиращо студена вода. Безчувствена — не усеща нито тялото, нито мислите си. Дори цветовете и шумът са приглушени.
Нещата вече нямат значение.
Не усеща, че се мята отчаяно.
Не знае, че губи съзнание.
Вече й е все едно. Просто иска да се предаде, да се остави кошмарът да я обземе, да я погълне, да изпълни мозъка и тялото й с адската врява и влудяващото заслепяване.
Желанието й е изпълнено.
Скоро всичко е черно.
Но тогава…
В безпаметството на Джейни бавно от тъмнината изниква образът на луд — един космат и крещящ луд — собственият й баща.
Той се протяга към нея, пръстите му са черни и окървавени, очите му обезумели, немигащи. Джейни е неподвижна. Студените ръце на баща й я сграбчват за гърлото и стискат силно, още по-силно, докато Джейни остава без дъх. Тялото и мозъкът й се сковават. И тя е принудена да позволи на родния си баща да я удуши. Примката на Хенри се затяга още повече около врата й, докато лицето му добива болнав алабастрово бял цвят. Той напряга сили и се разтреперва целият.
Джейни умира.
Битката й е към своя край.
Край.
Джейни се предава в мига, в който тебеширеното лице на баща й се превръща в стъкло, което се пръсва на парчета.
Хватката около врата й се отпуска. Тялото на Хенри се изпарява.
Джейни рухва жадна за въздух на пода до останките от експлодиралото лице на баща си. Гледа ги вцепенена, докато постепенно започва да диша, да се движи.
Изправя се.
И тогава, вместо да види баща си в стъклото, вижда отразена собствената си ужасена, крещяща физиономия.
И пак пищене.
За ужасно.
Дълго време.
Джейни осъзнава, че може да остане там. Завинаги.
02:19
И после.
Искрица живот.
Проблясък. Женска фигура в тъмен гимнастически салон, силует на мъж, седнал на стол…
И един глас.
Далечен. Но ясен. Отчетлив.
Познат.
Гласът на надеждата в постепенно притъмняващия свят на един човек.
— Върни се — казва жената. Гласът й е мил и млад.
Обръща се с лице към Джейни. Пристъпва към светлината.
Тялото й излъчва сила, очите й са ясни и блестят. Пръстите й не са разкривени и съсухрени, а дълги и прекрасни.
— Джейни — казва с развълнуван глас. — Джейни, скъпа, върни се.
Но Джейни не знае как да се върне.
Изтощена е. Напуснала е този свят и се носи някъде, където никое друго живо същество не би могло да бъде.
Никое друго, освен Хенри.
В ума на Джейни нахлува нова сцена, тиха и нежна, в която един мъж седи на стол и една жена, излязла на светлото, умолява Джейни да се върне. Жената се приближава до Хенри, застава до него. Хенри се обръща и поглежда Джейни. Затваря за миг очи.
— Помогни ми — казва. — Моля те, моля те, Джейни. Помогни ми.
Джейни панически се бои от него. И все пак, няма какво друго да стори, освен да му помогне.
Това е нейната дарба.
И нейното проклятие.
Неспособна е да каже „не“.
Джейни се съсредоточава, впряга всичките си сетива, уплашена до смърт, че отвратителният шум и ослепяващите цветове могат да се върнат всеки миг, обзета от ужас да се доближи до този мъж, който изведнъж просто губи разсъдък и се спуска да я души. Ще й се да можеше да събере сили и да се измъкне от кошмара сега, докато още има тази възможност. Но не може.
Мълчаливо се бори да се изправи на крака в салона. С мъка тръгва към мъжа и жената, стъпките й отекват в тишината. Няма представа какво да направи за Хенри. Не знае с какво да му помогне. Единственото, което иска, е да го върже или дори да го убие, за да не може да я нарани. Спира на около метър от тях. Гледа втренчено жената, застанала права, и не вярва на очите си.