— Вие сте — казва тя и усеща прилив на спокойствие. Устната й потреперва. — О, госпожице Стюбин.
Госпожица Стюбин протяга ръце и Джейни, покосена от вълнението, че я вижда отново, и изтощена от физическа слабост след кошмара, пада в обятията й. Прегръдката на госпожица Стюбин е крепка и приласкаваща. Дава сила на Джейни, която се изпълва с приятна топлина от досега с любовта й.
— Ето, вече си добре — казва госпожица Стюбин.
— Вие… — казва Джейни. — Това сте вие… мислех, че никога повече няма да ви видя.
Госпожица Стюбин се усмихва.
— Прекарах много щастливи мигове с Ърл след последния път, в който те срещнах. Толкова е хубаво да съм отново истинската аз.
Замлъква. Очите й проблясват. В тях се отразяват приглушени лъчи светлина, проникващи през най-горния ред прозорчета на салона. После тя поглежда немия Хенри, който стои все така неподвижно.
— Мисля, че съм тук заради Хенри… така ми се струва, за да го отведа, ако ме разбираш. Понякога и аз не знам защо съм призована в сънищата на други ловци.
Очите на Джейни се разширяват.
— Значи е вярно. Той наистина е такъв.
— Да, очевидно.
Поглеждат Хенри и после се споглеждат една друга. Мълчат, премислят. Ловците на сънища, всички заедно.
— Божичко — промърморва Джейни. Обръща се отново към госпожица Стюбин. — Но защо не ми казахте за него? В зелената тетрадка пише, че няма други живи ловци.
— Така мислех — усмихва се жената. — Той явно има нужда от твоята помощ, преди да тръгне с мен. Радвам се, че дойде, Джейни.
— Не беше лесно — казва Джейни. — Сънищата му са ужасяващи.
— Не са му останали много — отвръща госпожица Стюбин.
Джейни стисва устни и си поема дълбоко дъх.
— Той ми е баща. Вие знаехте, нали?
Госпожица Стюбин поклаща глава.
— Не, не знаех. Значи е наследствено. Често съм се питала. Затова и не посмях да имам деца.
— А вие? — Изведнъж на Джейни й хрумва нещо. — Нали нямате кръвна връзка? С нас, искам да кажа?
Госпожица Стюбин се усмихва топло.
— Не, скъпа. Щеше да е много интересно, нали?
Джейни лекичко се усмихва на тази своя откачена мисъл.
— В такъв случай, смятате ли, че може да има и други там някъде? Освен мен?
Госпожица Стюбин хваща ръката на Джейни и силно я стисва в своята.
— Фактът, че Хенри съществува, ми дава надежда, че е възможно да съществуват и още. И все пак ловците на сънища са почти неоткриваеми. — Усмихва се. — Най-лесно ще ги намериш, ако заспиваш на обществени места, предполагам.
Джейни кима. Поглежда към Хенри.
— С какво мога да му помогна?
Госпожица Стюбин вдига вежда.
— Не зная, но ти си наясно как да постъпиш, за да откриеш начина. Той вече те помоли за помощ.
— Но аз… не виждам… а и той не ме насочва наникъде. — Джейни оглежда почти празния салон, търсейки знаци, следи, опитвайки се да разбере какво би могла да стори, за да помогне на Хенри. Не иска да се приближава прекалено много.
Накрая се обръща към него, поема дълбоко въздух, търси с поглед госпожица Стюбин за подкрепа.
— Хей, здравей — започва. Гласът й трепери мъничко, напрегната е, уплашена, не знае какво да очаква. — Как мога да ти помогна?
Той я гледа с безизразни очи.
— Помогни ми — моли я отново.
— Аз… аз не знам как, но ти би могъл да ми кажеш.
— Помогни ми — повтаря Хенри. — Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми. ПОМОГНИ ми. ПОМОГНИ МИ. ПОМОГНИ МИ! ПОМОГНИ МИ!! — Зовът на Хенри прераства в необуздани, нестихващи крясъци. Джейни се отдръпва назад предпазливо, но той не настъпва към нея. Вместо това посяга към главата си и я стиска с две ръце, крещи и изтръгва цели кичури коса. Очите му се стрелкат във всички посоки, а тялото му се гърчи в агония. — ПОМОГНИ МИ!
И продължава да крещи. Джейни е шокирана, ужасена, вцепенена.
— Не знам какво да направя! — крещи на свой ред, но гласът й се губи на фона на неговия. Уплашена, търси с поглед госпожица Стюбин, която наблюдава съсредоточено, резервирано.
И тогава.
Госпожица Стюбин протяга ръка.